Тя ни остави да проумеем чутото, след това отбеляза:
— Създадохме истински „Жълти страници“ за най-гнусните организации по света.
— Според вас как успяхме за последните години да унищожим толкова много ядра на „Ал Кайда“? — продължи Макгрудър. — Защото масово ползват услугите на синдиката. От спестовната касичка измъкнахме толкова много разузнавателни сведения, колкото не бихме получили по никакъв друг начин. Успяваме да следим парите на колумбийски наркобарони, мексикански престъпници, терористи…
— Стига толкова, Джак — прекъсна го Питърсън.
И Джак млъкна точно на най-интересното.
Питърсън се обърна към мен и Джанет.
— Разбирате ли какво ви казахме?
Всъщност не питаше. Просто подчертаваше очевидното и за всеки случай добави:
— „Троянски кон“ е най-успешната разузнавателна операция в цялата ни история. Това е днешният еквивалент на „Венома“, с която разгадахме съветските кодове, или на операциите, разкрили германските и японските кодове през Втората световна война. В днешния разпокъсан нов световен ред тази операция, този синдикат ни дава ключа направо към банката.
Озърнах се към Джанет. Добре, че тя гледаше Питърсън, а не мен, защото в момента преживявах тежък пристъп на морална клаустрофобия. Имайте предвид, че Клапър бе дошъл да освежи професионалната ми памет, да разсее тревогите, че след няколко седмици носене на цивилни дрехи в компанията на привилегировани богаташи идеята за Дълг, Чест и Родина бе поизбледняла в съзнанието ми. А и като юрист от Специалния отдел бях подписал задължителната клетвена декларация. Ако не ме лъже паметта, там ставаше дума за опазване на националните тайни, чието разгласяване се наказва с еди-колко си години затвор.
И тъй, седях, смазан от сблъсъка на чувство за вина, угризения и конфликт между два идеала. Просто не виждах начин всички да останат доволни — и дори изобщо някой да остане доволен. На чиято и страна да застанех, чакаше ме лична скръб и тежка загуба.
Джанет най-сетне се откъсна от размислите и „естествено“ попита Питърсън:
— Добре, кой уби сестра ми?
— Не знам.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Но имате подозрения, нали?
— Не забравяй къде се намираш, Джанет. Тази сграда е хранилище за подозрения. Денят ми почва с подозрения, пълен е с подозрения, а нощем най-лошите подозрения не ми дават да мигна. — Той повиши глас. — Да, имам подозрения.
— Добре. Помогнете ми да открия убийците на сестра си.
За мен изглеждаше добро решение. Но Питърсън се навъси и каза:
— На ЦРУ е забранено да провежда операции вътре в Съединените щати. Бих искал да помогна; не мога.
— Тоест — уточни Джанет — не искате да рискувате безценната си операция.
— Разбира се, и това има значение — призна той. — Убиецът обаче не е моя грижа. Въпросът не е международен, а местен. Аз имам грижата да следя синдиката, да опазвам живота на милиони хора от международния тероризъм, наркотиците и други престъпни деяния.
И точно тогава — бум! — нещо сякаш гръмна в главата ми.
Какво?
— Жалко. Моята грижа пък е смъртта на сестра ми — каза Джанет. — И ако си въобразявате…
И прочие, и прочие. Две нощи не бях спал. Пропусках нещо, чувствах се замаян, а и напрежението в стаята не ми помагаше. И все пак… какво!
Надигнах глава.
— Един момент.
Джанет млъкна. Питърсън млъкна.
— Ченгетата — казах аз. — Мийни… Как дотичаха толкова бързо в апартамента ми тази сутрин? И за какъв дявол се беше довлякъл Мийни?
— Кой е Мийни? За какво говорите? — тръсна глава Питърсън.
Макгрудър се изкашля. Филис седеше достолепно като любеща баба, липсваше й само кошничка в скута и щеше да изплете нещо. Например примка за нечие гърло.
— Кой е Мийни? — повтори Питърсън.
Макгрудър дълго мълча, преди да уведоми шефа си:
— Мисля, че става дума за специален агент Джордж Мийни, сър. Той ръководи групата на ФБР за издирване на серийния убиец.
В главата ми още едно парче от мозайката си падна на мястото и аз казах:
— Разкажи ни за прикритието, Джак.
Той не отговори. Настана пълна тишина, нарушавана само от скърцане на столове и смутено мърдане на крака.
— Дръмънд, нямам представа за какво говорите — обади се Питърсън.
Кимнах към Филис и Джак.
— Те имат.
Той се вторачи във Филис. После в Джак.
По някое време Филис предложи със сладко гласче:
— Господин директор, може би трябва да си поговорим… насаме.