Филис продължи, сякаш смяташе, че сме твърде глупави, за да съобразим сами.
— Наистина гениално. Парите се перат всеки път когато „Гранд Вистас“ продава акции. Огромни суми. А ако акциите на „Морис Нетуъркс“ се вдигнат, „Гранд Вистас“ и техните клиенти ще забогатеят още повече.
В тази зала реалността наистина се менеше през цялото време. Сега отваряха шлюзовете и ни заливаха с информация и разкрития — но забележете, не отговаряха само на онова, за което попитах съвсем недвусмислено. Простичко казано, стискахме ги за топките… само че имаха и резервни топки.
— Обясни ми защо тази сутрин Джордж Мийни пристигна в апартамента ми толкова бързо — казах аз.
— По този въпрос питай Джордж — отвърна Филис.
— Питам теб.
— Не разполагам с отговор.
— Мисля, че разполагаш.
— Погрешно мислиш. Работим по случая с ФБР, но не споделяме всичко. И те също.
Сериозно? ЦРУ и ФБР да не си говорят? Как е възможно? Сигурно лъжеше, но най-добрите лъжи винаги се основават на истината.
Вдигнах очи към Питърсън. Преди минута бе разбрал, че подчинените му крият сведения не само от нас, но и от него. Вероятно Филис и Джак също щяха да си имат проблеми с кариерата.
Но той или бе решил, че вече сме чули достатъчно, или че в никакъв случай не бива да чуваме следващото голямо разкритие, защото ще е много лошо — например напълно неоправдано нарушение на закона. Или пък не искаше да чуем следващото признание, защото така губеше всякакъв шанс да се прави на невинен наивник. Никой не оцелява на онзи стол шест години, без да знае кога да си запуши ушите.
Той се обърна към Джанет и побърза да смени темата.
— Кажи ми какво смяташ, че мога да направя за теб. Как да приключим с въпроса?
Джанет каза:
— Искам убиеца и останалите виновници.
— Много искаш.
— Не е много. Искам правосъдие за убитата си сестра и баща си. Убиеца заедно с хората които са го изпратили.
Той ме погледна.
— Можеш ли да я вразумиш?
Мамка му — ето че дойде и това. Големият избор: дали да плюя на спомена за Лайза и на приятелството, или каквото там имаше между нас с Джанет… или да потъпча клетвата за вярност и дълг, която ми повеляваше да опазвам и съхранявам националните тайни.
Усетих как очите на Джанет надничат в сърцето ми, а погледът на Клапър пронизва душата ми.
Казах на Питърсън:
— Убиецът се закле да унищожи мен, Джанет и всичките ни роднини. Разбирате ме, нали?
— Нямам нищо против да накажем убиеца. Той е хладнокръвен злодей и заслужава възмездие.
— Какво възмездие?
Той бе предвидил този въпрос и отговори:
— Не прибързвай. Когато го открием, ще мислим за възмездието.
Точно в този момент Клапър, който безмълвно следеше целия разговор, изведнъж се обади:
— Директор Питърсън, смятам, че трябва да отговорите на Шон.
Озърнах се, но той не ме гледаше.
— Добре — каза Питърсън. — Няма да лъжа, страхотно ще ми олекне, ако убиецът окаже съпротива при арест и се наложи употреба на сила. Има обаче и други решения. Ако го заловим жив, аз и директорът на ФБР можем да го засекретим като терорист и заплаха за националната сигурност и процесът да мине при закрити врати. Доволен ли си?
Не. Исках онзи мръсник на два метра под земята. Но бях доволен, че правните тънкости са изпипани.
— А ако узнаем имената на преките му съучастници? — попита Клапър.
— Не мога и няма да отстъпя по този въпрос — отговори Питърсън. — Съучастниците му трябва да се чувстват в безопасност и да си останат по местата заради успеха на операция „Троянски кон“. — После добави: — Някой ден в неопределеното бъдеще ще дойде и техният час за разплата. Но засега трябва да се задоволите с това.
Джанет отвори уста, затова бързо казах:
— Няма да разкриваме връзката с „Гранд Вистас“. Но до залавянето на убиеца искам охрана за нас с Джанет и близките ни.
— Можем да го уредим.
— Да не забравяме за онова дело, с което заплашва фирмата — допълни Макгрудър.
— Откъде знаеш?
Той се усмихна.
— Човекът на ФБР във фирмата ни държи редовно в течение. Здравата си ги притиснал, Дръмънд. Налага се да измислиш убедителен начин да оттеглиш заплахата и всичко да се върне към нормалния живот.
— Можем да го направим.
Озърнах се към Джанет. Изглеждаше потресена, разочарована и с безнадеждно разбити илюзии. Без съмнение заради крайния резултат, а може би мъничко и заради мен. Преглътнах с усилие и казах:
— Джанет, няма друг начин. По-добре половин залък, отколкото…
— Млъквай.
— Веднага.
Питърсън се вгледа за миг в нея, после каза:
— Имам ли съгласието ти?
— А аз имам ли избор? — Не беше въпрос, а горчиво признание. Тя добави: — Ще направя каквото трябва.