— Благодаря. Наистина. Трудно се преглъща такова нещо, но е за благото на страната. — Той помълча още малко, преди да каже: — Много е невъзпитано от моя страна, но трябва да ви предупредя, че ако изтече информация, ако операцията бъде застрашена по какъвто и да било начин, ще знам кого да търся. Ние нямаме официален закон за държавната тайна като британците, но има някои наказателни мерки, които мога да използвам срещу вас — и повярвайте, няма да се колебая. Разбрахте ли?
Аз кимнах. Джанет дълго го гледа, преди на свой ред да поклати брадичка.
Но Питърсън имаше добра интуиция и очевидно усети, че току-що съм платил много скъпа цена за тази сделка. За да замаже положението, той се полюшна от пръсти на пети и каза:
— Майоре, трябва да те похваля за отличната детективска работа. Как разкри операцията… как разгада всичко… това говори за изключително хладнокръвие и интелигентност.
— Преди да стане юрист, Шон свърши доста работа за твоите хора — отбеляза Клапър.
Питърсън кимна, сякаш това обясняваше всичко. После добави:
— Е, когато всичко приключи, Дръмънд, струва си да помислиш дали да не работиш при нас.
Усмихнах се.
— Може и да ми хареса, господин директор.
Лъжех, естествено.
Но в тази сграда беше съвсем нормално.
44
Беше пладне, когато двамата с Джанет излязохме от асансьора на дванайсетия етаж на „Морис Нетуъркс“.
Бях се обадил на мама, татко и Джон да им обясня, че в близките дни животът ще стане малко по-труден, че глупавият Шон пак е забъркал някаква глупава каша и сега добрите момчета и момичета от Федералното бюро за разследване ще се мотаят наоколо да им пазят задниците няколко дни. Намекнах на Джон, че не би било зле да погостува на мама и татко — така на федералните щеше да им е по-лесно… и по-евтино, както ме помолиха да изтъкна новите ми приятели от правителствените служби.
Мама ми заръча да внимавам, татко изръмжа, че може и сам да си пази задника, а Джон заяви, че вместо да гостува на татко и пак да подхващат старите разправии, предпочита да отлети с частен самолет до Таити или някое друго затънтено място.
Джанет също се обади на близките си, но напоследък беше станала много затворена и не ми каза как е минало.
Отидохме до „Морис Нетуъркс“ с моята кола и макар да не забелязах присъствието на придружители, имах уверения, че където и да отидем, ще ни държат под око поне десетина федерални агенти.
Но когато се разтвори вратата на асансьора, мис Тифани Алисън не ни посрещна с усмивка. Иначе изглеждаше потресаващо с прическата, маникюра и другите женски прелести, но не се усмихваше.
Без да каже поне една приветствена думичка, тя хладно ни придружи до вратата на Джейсън. Може би си въобразявах, но задникът й — а той беше наистина задник от световна величина — сякаш се люшкаше и въртеше по-еротично от обичайното. Така си е, има различни начини да се сбогуваш или да пратиш човек на майната му.
Тя отвори вратата на Джейсън, въведе ни вътре, хвърли ми за довиждане леден поглед и затвори.
Джейсън се измъкна иззад кръглото бюро и тръгна към нас. Джесика Монър остана да седи зад стъклената заседателна маса, а по лицето й бе изписана студена ненавист. Явно днес на Шон Дръмънд не му вървеше с жените.
Джейсън се приближи до Джанет и каза:
— Вие навярно сте адвокатката, с която разговарях тази сутрин.
— Джанет Мороу — напомни му тя малко рязко, но делово. — Откровено казано, радвам се, че уредихме въпроса. Мразя да ходя по съдилища.
— Има защо да се радвате. Джесика казва, че нямате никакъв шанс. Никак не е доволна от мен.
— Не я слушайте. Взехте правилното решение.
Джесика изръмжа нещо от рода на „целуни ми задника“, но може би просто се оплакваше, че трябва по цял ден да мъкне такава тежест. Джейсън обаче искаше да запази добрия тон, затова се усмихна на Джанет и каза:
— Ако обичаш, наричай ме Джейсън. — После с широк замах посочи столовете. — Да започваме ли?
Джанет седна до стъклената маса. Джесика измъкна от куфарчето си куп хартии и ги подреди. Озърна се към Джанет, след това към мен и обясни:
— Това е споразумението, което Дръмънд трябва да подпише, преди да ви платим и един цент, задници такива.
И тя продължи в обичайния си цветист стил да излага основните принципи и условия. Всичко беше тип-топ — многословен адвокатски начин да се обясни, че тъй като няма да заведа дело и ще си затварям устата, корпорацията „Морис Нетуъркс“ с настоящото ми заплаща седемдесет милиона долара.
И все пак, като я слушах как дрънка, неволно се почувствах в някакъв нереален свят. Предварително бях съобщил в кабинета на Джесика номера на банковата си сметка, тъй че след броени минути по тънката медна жица щяха да потекат седемдесет милиона долара — и всичките само за мен.