— Не, но ще те канят на купони.
Тя пак стана сериозна.
— Трябват ти приятели в тази фирма. Бях небрежна. Трябваше да те наглеждам. — Тя наведе глава. — Не се справих много добре.
— Аз съм търпелив пациент. Ще се постараем и двамата.
Тя стана и взе папката.
— Наистина съм ти приятелка, Шон. Не го забравяй. Вярвай в мен. Имаш ли проблеми, обади ми се.
— Непременно. Благодаря.
Проверих си електронната поща. Имаше цял куп имейли административни глупости, резюмета на важни дела и тъй нататък. Толкова много бяха, че ми трябваха почти пет минути, за да ги изтрия. Поолекна ми. Проверих и телефонния секретар. Мина бързо, защото нямаше нито едно съобщение.
Беше късен следобед и след две нощи на крак реших, че второ действие е приключило. Изключих компютъра и си тръгнах.
В приемната Елизабет ме попита:
— Днес се измъкваме раничко, а, господин майор?
— Шшшт. — Посочих камерата на Хал и прошепнах: — Не казвай на никого.
Тя се разкиска. Подпрях се на бюрото й.
— Елизабет, откога казваш, че си на работа тук?
— Четиринайсет години.
— Харесва ли ти?
— Заплатата ми харесва.
— Добре казано. Ами… Хал? Той кога постъпи?
— Преди две-три години.
— Ясно.
— Правете като мен… с Хал, искам да кажа.
— Какво?
— Не му обръщайте внимание.
Разсмях се и тръгнах към асансьора. После ми хрумна още нещо. Обърнах се и попитах Елизабет:
— Когато дойдох, ти ли каза на Сали, че съм тук?
— Не. Трябваше ли?
— Да. Повече не пропускай да я уведомиш.
Тя пак се разсмя. Защо никой не ме взимаше на сериозно?
46
Паркирах в подземния гараж до хотел „Мадисън“, влязох във фоайето и тръгнах право към апартамента си на третия етаж, който по една случайност се намираше до този на Джанет, а двата съседни и отсрещният апартамент бяха пълни с тайни агенти, натоварени да се грижат за нашето здраве и благополучие. Всъщност нашият етаж приличаше на военен лагер — охранителни камери, детектори за движение и толкова експлозиви, че се молех някой да не драсне клечка кибрит.
Между другото, „Мадисън“ си го биваше за скривалище, докато хванат убиеца. Имаше пет звезди и всичкия необходим лукс — хубави стаи, разкошни ресторанти и всичко останало. Слава богу, че ФБР не командваше парада, иначе щяхме да ядем престояла пица в някоя затънтена кочина край шосе 1, а кабелът да хваща само канал „Лайфстайл“. Казвам ви, ЦРУ има съвсем друг подход към тия неща. Не е зле да си имаш засекретен бюджет — все едно Чичо Сам да ти подпише празен чек. А и културната пропаст между ФБР и ЦРУ е като разликата между хижа за поотраснали скаути и таен клуб за фенове на Макиавели. Може би затова не се обичат, не си вярват много и не си споделят нищо.
Както и да е, тъкмо си влизах в стаята, когато на вратата се почука. Беше Джанет.
— Рано се прибираш — каза тя.
— Рано пиле рано пие.
— Налей и на мен.
Послушно отидох до минибарчето и се върнах с бира за нея и уиски за мен. Тя си избра стол до прозореца. И тъй, ето ни най-сетне само двамата.
Наистина се нуждаех от едно питие.
— Как мина? — попита Джанет.
— Добре. Щастливи са, че подписах ревизията и още по-щастливи, че прекратих делото. Всъщност всичко живо ми ръкопляска, задето съм обръснал „Морис“ със седемдесет милиона. Мислят да ме направят съдружник.
— Значи се вързаха?
— Да. Сай каза обаче, че ме оттеглят от „Морис“. Джесика му рекла по телефона, че съм лош човек.
— Жалко. Бяха толкова мили хора.
— А парите са в банката ми. И съвсем сериозно смятам да ти прехвърля половината. Ще го уредя, след като мине десетдневният срок.
— Задръж ги.
— Мисля, че ти не…
— Това са кървави пари. Задръж ги.
Погледнах часовника — определено беше време за едно питие.
Тя взе бирата от ръката ми, отпи и каза:
— Между другото онази жена, дето ни посрещна на асансьора, изглеждаше особено разочарована от теб.
Почесах се по тила.
— А… имаш предвид мис Алисън… асистентката на Джейсън.
— Забрави. — Тя врътна очи към тавана. — Не е моя работа.
Естествено, че не беше. Точно затова повдигна въпроса.
— Обядвахме заедно — казах аз. — Веднъж… или може би два пъти. Стори ми се егоистична и ужасно скучна.
— Разкошна е.
— Не съм забелязал.
— Нищо чудно, че не ти потръгна със сестра ми.
— Какво означава това?
— Нищо… абсолютно нищо.
Смъкнах обувките и се проснах на леглото. Два дни безсъница, престрелки, разпити във ФБР, брифинги в ЦРУ, а сега и това… божичко. Чувствах се смазан и май леко ми трепереше под лъжичката.
— Ти ме изпързаля — каза накрая Джанет.