— И кога точно беше това, Дръмънд? — попита Мийни.
— Вчера. Имахме си дребни разногласия, всъщност дреболии, и отскочих до кабинета му. Нали разбираш, да заровим бойната брадва. — Помълчах и казах: — Чакай малко, по дяволите. Да не си мислиш… така де, да не подозираш… Тръснах глава. — Хайде бе, Джак, кажи им. Не съм аз. Няма начин. Цяла нощ бях в стаята си под наблюдение. Вашите хора дори ме последваха, като отивах на работа. Бас държа, че и телефоните ми подслушвате.
— Дръмънд, адски добре знаеш… — започна Мийни.
Но Филис го прекъсна.
— Освен това рано тази сутрин Джейсън Морис се гмурнал с акваланг близо до Флорида Кийс. Един час по-късно намерили тялото му.
— И Джейсън ли? — Пак поклатих глава. — Знаете ли, винаги казвам на приятелите си да стоят по-надалеч от риска. Така де… тръпката е хубаво нещо, но струва ли си? Видяхте ли сега? Човекът си имаше всичко на тоя свят — големи пари, хубава къща, жените лудееха по него, а днес е храна за червеите, нали?
— Стига с тия тъпи игри, Дръмънд — сряза ме Джак Макгрудър. — Недей да ни правиш на идиоти.
— Но, Джак, вчера видях Джейсън — жив и здрав, кипящ от оптимизъм. Добре де, срещата ни приключи малко враждебно, но колкото и да е странно, аз го харесвах. Наистина. Знаете какво казват за нещастните случаи. — Естествено, никой не отговори, затова поясних: — Съдбата не признава нито пари, нито власт.
Леко объркан от всичките ми глупости, Мийни попита:
— Как го направи?
— Кое, Джордж?
Пръстът му излетя напред.
— Недей… — Той си пое дъх. — Как уреди да бъдат убити?
— Пак ли съм заподозрян? Трябва ли ми адвокат?
Както казват, парен каша духа. Джордж направи безнадеждно усилие да покаже колко е лукав и коварен.
— Морис е бил убит — заяви той. — Някой е срязал маркуча на акваланга му и го е държал под водата, докато се удави. По ръцете му има синини, явно доказателство, че се е съпротивлявал.
— Не прибързвай с извода, че е човешко дело. Нали знаеш, Джейсън често плаваше сред акули.
Всички схванаха намека. Но не мисля, че им хареса.
— Ти си се отметнал от споразумението. Издал си ги, нали? — попита Макгрудър.
— Джак, спазвам безпрекословно споразумението си с мистър Питърсън. Давам ти честна дума.
Но Филис не беше вчерашна и подхвърли:
— Ами преди споразумението?
— Добър въпрос.
— Щом е така, отговаряй.
— Гадно лъжливо копеле — поклати глава Мийни.
Филис явно губеше търпение.
— Дръмънд, трябва да знаем какви си ги надробил и докъде стигат разкритията. За бога, имаме свои хора в синдиката. Трябва да знаем дали е дошло времето да ги изтеглим и да дръпнем шалтера. Трябва да знаем дали не си предизвикал чудовищна катастрофа.
— Разбирам потребностите ви. Но дали и вие разбирате моите?
— Не ми пука за твоите потребности.
— На мен пък ми пука.
Няколко секунди стояхме като вкаменени и се гледахме втренчено.
— Какво предлагаш? — попита Филис.
— Сделка. Вие давате дума, че няма да имам правни проблеми, а аз ви разказвам всичко. — Бързо добавих: — Не съм нарушил нито един закон. Но ако излезе другояче, пратете ме на съд.
— Никаква сделка. Категорично — заяви Джордж на колегите си от ЦРУ.
Май още ми се сърдеше.
— Какво имаш против, Джордж? — отвърна Филис.
Той се завъртя към нея.
— Този тип може да е съучастник в убийство. Никакви сделки. — След кратко, но задълбочено мислене изтъкна: — А по тия въпроси правомощия има Бюрото, не Управлението. Убийството е вътрешно престъпление и решението дали да се повдигнат обвинения зависи от мен.
— Тогава какво предлагаш? — попита тя.
— Ще се пречупи, като го хвърля в килия и му лепна обвинение.
— В какво ще ме обвиниш, Джордж? — заинтересувах се аз. — Имам свидетели. Кажи му, Джак. — За всеки случай добавих: — А и в момента сте малко под пара, ако не греша. Арестуваш ли ме, млъквам като риба, и толкоз.
На горкия Джак Макгрудър очевидно никак не му харесваше да попадне между два огъня. Но нямаше къде да се дява и призна:
— Така е. През цялото време беше под наблюдение.
Бяхме изпаднали в патово положение и точно тогава Филис каза:
— Ако не възразявате, трябва да обсъдя въпроса с директор Питърсън.
Наистина беше дама от класа. Влезе в банята и затвори вратата. Сигурно носеше в чантата един от онези модерни непромокаеми телефони за вана, та да си бъбри с началството на спокойствие. Както можеше да се очаква, мина доста време. Питърсън сигурно трябваше да поговори с шефа на Мийни, който пък да се обърне към министъра на правосъдието и така нататък. Ние тримата чакахме и зяпахме стените.