— Хей, сър, ако не възразявате, имам наряд за почистване на цялата сграда. Искам да почна отрано. За довечера съм си уговорил среща.
— Заповядай тогава.
Завъртях се и почнах да прибирам диапозитивите от проектора. Чух го как подрежда столовете зад гърба ми.
— Откога си в армията? — попитах аз.
— Прекалено отдавна. След два месеца ми изтича договорът и няма пак да подпиша. Не, сър, стига ми толкова.
— Тъй ли? Помисли си добре, приятел. Трябва да ти кажа, че в частния сектор не са само цветя и рози.
— Сериозно?
— Мене питай. Да знаеш, че…
Не знам колко време мина, преди да отворя очи. Седях на стол, бях вир-вода и тилът ме болеше ужасно. Понечих да го разтрия и, представете си, ръцете ми се оказаха вързани зад гърба.
Човекът ме гледаше отвисоко и държеше празен буркан.
Усмихна се.
— Изненада.
Какъв мръсник. Лоша работа. Беше петък, минаваше пет следобед, всичко живо си тръгваше, а вратата сигурно беше заключена. Отделих малко време да го разгледам. Беше облечен в бойна униформа със сержантски знак на яката. На етикетчето с името му пишеше Смит, но не вярвах да се казва така.
Освен това беше огромен, широкоплещест, с масивни ръце, масивни крака и врат на борец. Нищо чудно, че нито една от жертвите не бе успяла да му се опре. Всъщност изглеждаше доста симпатичен, с волева челюст, прав нос и изненадващо сини очи. Изобщо не приличаше на убиец, което несъмнено му помагаше да се приближи до жертвите. Главата му беше гладко избръсната, но във войската това не е рядкост. До левия му крак лежеше зелена войнишка торба и аз неволно се запитах какво има вътре.
— Хей, приятел, не ти трябва да ме убиваш — казах аз.
— Тъй ли?
— Аз съм страхотен адвокат, а на теб ще ти трябва точно такъв.
— Само това ли успя да измислиш?
— Добре де, какво да кажа? Не беше честно. Ти ме нападна в гръб.
— Я стига, Дръмънд. Нали ти обещах, че ще дойда.
— Мислех, че си заминал.
— За къде?
— Обратно към помийната яма, откъдето си изпълзял.
— Това ще ти струва един пръст — разсмя се той.
— Чудесно. — Аз се усмихнах. — Средният на дясната ръка.
— Дадено.
Той също се усмихна. Май се погаждахме много добре.
— Между другото, кой си ти? — попитах.
— Имам много имена. Бил, Том, Джак, наричай ме както искаш.
— Задник може ли?
— Хоп… отиде още един пръст.
— Разбрахме се. Средният на лявата ръка.
— Хей, възхищавам ти се. Трудно е да запазиш чувство за хумор в толкова напрегната ситуация.
— На мен ли го казваш?
Той се приведе по-близо и ме огледа.
— Обещах да ти разкажа живота си, но не споменах ли и че ще те кълцам, докато си бъбрим?
— Имаше нещо такова. Но може пък да размислиш. Така де, ще положа всички усилия да бъда добър слушател, но ако кълцаш и бъбриш, може малко да се разсея.
Той кимна в знак, че признава очевидната мъдрост на възражението ми, но изтъкна:
— Да… само че с времето малко съм закъсал. Знаеш ли какво? Имаш право на пет въпроса, преди да започна.
— Само пет?
— Да, само пет. — Той се разсмя. — Охо… ето че станаха четири.
— Мамка му.
— Това въпрос ли беше?
— Ъъъ… не.
Той пак се разсмя и ръцете ме засърбяха да го спипам за дебелия врат.
— Защо? — попитах аз.
— Какво защо? Защо убивам? Защо убих жените? Защо Оливър Стоун не може да направи поне един свестен филм? Той се навъси. — Конкретност, господин адвокат. Не ви ли учат на това в юридическите факултети?
— Добре. Защо уби жените?
— За пари. Така си изкарвам хляба. И аз бях войник като теб. Обучиха ме да убивам заради идеология и идиотски политически решения. Е, по дяволите… писна ми. И от празния джоб ми писна. Затова се прехвърлих в частния сектор и си открих собствен бизнес. Пътешествия, приключения, страхотна тръпка и пари… нямаш представа какви пари… велико е. Предлагам добро, експедитивно обслужване, надеждност и гарантиран резултат. И знаеш ли какво?
— Ка… Не, не знам какво.
Той се разсмя.
— Добра уловка. Две точки.
Беше едва ли не смешно. Намирах се в плен на един смахнат идиот, който се смяташе за Джей Лено. Но познавах хората като него. Трябваше непременно да ми каже колко е хитър, как превъзхожда другите, колко го бива в скапаната игра. Защото също като всеки обикновен психопат смяташе това за игра. Държеше на всяка цена да властва, да побеждава — както в убийствата, така и в чесането на езици. За първото не можех да му се хвана на малкия пръст, но във второто щях да го скъсам. Хрумна ми обаче, че ще е по-добре да си трая. Докато беше приказлив и в добро настроение, нямаше да ме реже. Така.
— Добре — казах аз. — Защо уби жените по този начин?