— Ей, знаех си, че точно това ще попиташ. Добре, ето как стана работата. Мериуедър откри онези съобщения на Мороу за пратката. Значи Лайза трябваше да е първа, защото ако убиех Джулия или Ан преди нея, щеше да разбере. Ясно ти е, нали? — Той помълча. — Хей, умнико, разбра ли откъде се познаваха тия трите?
— Не. Но не искам да прахосвам въпрос за това.
— Бързо схващаш — усмихна се той. — Хайде, от мен да мине. Всички посещавали някаква женска професионална група. Нали знаеш, от онези, където тъпите феминистки ходят веднъж месечно да се жалват как ги ограничават, как целият свят е в мъжка власт и колко трудно било да напредваш, без да разтваряш крака. Ако мъжете сторят нещо подобно, веднага ще ревнат, че е дискриминация. Скапана страна, а?
Социологическите мнения на този идиот изобщо не ме интересуваха, затова казах:
— Бягаш от въпроса ми.
— Не, запазих най-хубавото за накрая. — Той се разсмя. Джанет е последна. Съобразих, че не е нито счетоводителка, нито адвокат във финансовия сектор, така че дори да разчете финансовите отчети, ще й трябва най-много време да реши как да постъпи.
— Хей, имам добра новина — казах аз.
— Да?
— Нейната пратка е подарък от Лайза за рождения ден на баща й.
— Тъй ли?
— Без майтап. Чисто недоразумение. Тъй че всичко приключва с мен.
Той не отговори.
— Знаеш, че тя е под строга охрана — настоях аз. — А вече и няма причина да я убиваш.
Той като че ми повярва, затова добавих:
— Защо да поемаш излишен риск? Ти печелиш и тя печели.
Той поклати глава.
— Не, ще умре. — Вгледа се в лицето ми и попита: — Хей, ти да не си хлътнал по нея?
— Спомни си уговорката, тъпако. Не съм обещал да отговарям на твоите въпроси.
— Сега пък се ядосваш — изкиска се той. — Е, след няколко дни непременно ще й предам много здраве от теб.
По дяволите.
После той каза:
— Хей, съвсем забравихме за Фиорио, нали? Не се ли питаш за нея?
— Не.
Питах се, естествено. Но знаех, че непременно ще каже. Така и стана.
— Психологически игри, Дръмънд. — Той започна да изброява на пръсти. — Фиорио нямаше нищо общо. Но ченгетата и ФБР щяха да си скъсат задниците да разгадаят нейната смърт и това още повече щеше да ги обърка. — Помълча, сетне призна: — А и малко си падам по знаменитостите. Направо бях пощурял по нейното предаване. Наистина исках да се запознаем. Сега съжалявам. Всяка вечер в шест и половина виждам една голяма празнина в живота си. — Той се разсмя. — Представяш ли си, дори взех автограф от нея, преди да я убия.
Погледна часовника си и каза учтиво:
— Хей, надявам се да не възразиш ако почна да се подготвям. — Наведе се и взе да вади разни неща от торбата. — Следващият въпрос, моля.
Гледах го какво вади и при дадените обстоятелства сигурно би било най-разумно да го помоля да ми прочете „Война и мир“. Но вместо това попитах:
— Кой те нае?
— Още ли не знаеш?
— Може и да знам.
— Първоначално Мериуедър. Той не каза за кого работи, а в моя занаят не се пита. Но предложи големи пари. Десет милиона в аванс, пет милиона премия, ако работата бъде извършена задоволително. Обясни какъв е проблемът, аз му изложих плана си и той страшно се впечатли.
— Хал би се впечатлил и от сандвич със сирене.
Той се навъси.
— Още те е яд на мен заради Мороу, нали? Опитай се да погледнеш нещата като професионалист. Четири жертви една след друга и трябваше да се ликвидират спешно. Помислих дали да не уредя четири катастрофи, но нали разбираш, в математическо отношение никак не се връзва. Знаеш ли кое й е лошото на катастрофата? Висок риск, никаква гаранция. Когато работиш по няколко обекта, серийният убиец е единственото решение. Някой друг поема вината, няма съмнения за допълнителни мотиви и ченгетата тичат подир опашките си.
— Кой те нае да очистиш Мериуедър и Морис?
— Не знам и не ми пука — разсмя се той. — Всичко беше уредено по телефона. Пет милиона за него и Морис.
Изправи се и почна да съблича униформата. Лошо… Очевидно възнамеряваше да ме кълца чисто гол и личеше, че предварително е обмислил всичко, без да пропусне нито една дреболия. На пода лежеше купчина инструменти — няколко остри ножа, трион, клещи и тъй нататък. Освен това три пухкави хавлии и четири кутии бебешки влажни кърпички, с които да се изчисти, преди пак да надене униформата, да прибере всичко в торбата, да излезе с маршова стъпка от сградата и да изчезне.
Вече беше съвсем гол, ако не се броят найлоновите калцуни, които обу на краката си. Пред тоя тип дори и брат ми Джон изглеждаше като расов жребец. Защо ли хората с дребни пишки непременно държат да се докажат? Размерът няма значение, важна е техниката — всяка жена ще ви го каже.