Ами ако лъжат?
На езика ми напираше една страшно сочна закачка по този повод, която щеше здравата да го жегне, но не успях да я изтърся, защото щом отговори на въпроса за Мериуедър и Морис, онзи мръсник се пресегна и запуши устата ми с лепенка. По всяка вероятност това означаваше, че приказките свършват дотук и веселбата започва.
Както можете да предположите, аз бях стреснат и силно разстроен.
Той се наведе, избра един назъбен нож и ме огледа.
— Ако не греша, разбрахме се да почна от средния пръст на дясната ръка.
Кимнах. Той се ухили.
— Не искам да те тревожа, Дръмънд, но излъгах. Започвам от чатала.
Посегна и дръпна ципа на панталона ми. Тъкмо се канеше да извади малкия Шон на бял свят, когато пушечен изстрел раздра задника му. Той се изправи и изтърва ножа. Изглеждаше безкрайно изненадан.
Още два бързи изстрела почти го прерязаха на две и ме опръскаха целия с кръв и парчета от вътрешности.
— Военна полиция — изрече високо нечий глас. — Моля, хвърлете оръжието и вдигнете ръце. Не ме принуждавайте да стрелям.
По това време едрият тъпанар едва се крепеше на крака, гледаше към корема си и с крайно изумление виждаше как вътрешностите му се изсипват през няколко доста широки дупки. Завъртя очи към лицето ми. Лепенката ми попречи да се усмихна. Но положих огромно усилие очите ми да изглеждат много, много щастливи. Краката му се подкосиха.
Озърнах се към прозореца, откъдето бяха дошли изстрелите. Дани Спинели ме гледаше и се усмихваше. В следващия миг вратата на залата изтрещя и нахълтаха двама военни полицаи с таран, следвани от федерални агенти с униформени якета и още военни полицаи.
Е, минаха няколко минути, докато суматохата се уталожи, докато ме развържат и смъкнат лепенката и докато лекарският екип даде официално заключение за здравното състояние на негодника — категорично мъртъв. Но откровено казано, чувствах се малко засегнат и спасителите ми дори взеха да съжаляват, че са свалили въжетата преди лепенката, защото след броени секунди от все сърце искаха пак да ми запушат устата. Псувах когото зърна.
Накрая се появиха двамата, които наистина държах да видя — Спинели и Мийни. Най-много ме беше яд на Спинели. Така де, сделката с Филис беше да подмамя онзи тип, но при едно условие: да участва армията и Спинели да ръководи военния контингент. Не че много вярвах на Спинели. Нищо подобно. Но категорично не вярвах на Джордж Мийни.
Никога не се доверявайте на човек със сметки за разчистване. Не допусках Мийни нарочно да ме зареже на волята на съдбата, но тия неща често опират до част от секундата, а точно тогава, току-виж, някое тихо гласче изрекло в главата му: „Добре, Джордж, изчакай само още една секунда… гледай го, сега ще отреже оная работа на Дръмънд… оная работа, Джордж… спомни си как постъпи с теб и Джанет, Джордж… хайде, още една секунда.“ И додето мигнеш, на Шон вече не му трябва цип на панталона.
Погледнах Спинели и казах:
— Да те вземат дяволите, още пет сантиметра и онзи щеше да промени целия ми живот.
— Божичко, ти си бил скапан неблагодарник — отвърна той.
— Защо се забавихте толкова?
— Откъде да го знаем, че е стигнал дотук?
Ами точно защото не биваше да стига — не е ли ясно? Бяха устроили засади около тази сграда и общежитието. Всеки ще се сети, нали? Аз поне бих се сетил.
Но един военен полицай, който оглеждаше купчината инструменти на пода, вдигна глава и поясни:
— Шефе, човекът носеше униформа. Нищо чудно, че е минал край нас. Ето го черно на бяло. От армията е и се казва Смит.
— Виждаш ли с какви трябваше да работя тук? — погледна ме Спинели и повтори подигравателно: — Пише го черно на бяло, казва се Смит. — После попита: — Хей, как мислиш, дали с тая работа ще си уредя повишението?
Тръснах глава.
Мийни заяви съвършено невинно:
— Когато видяхме курсистите да си тръгват, решихме да ти дадем петнайсет минути. Мислехме, че си събираш материалите или някой курсист е останал да си поговорите.
Да, бе. Бях готов да се обзаложа, че Джордж ги е уговарял да ми дадат трийсет минути. Но премълчах. Е, всичко се размина на косъм и краката ми още трепереха, но криво-ляво докуцах до прозореца и се загледах в небето. Всички усетиха, че се нуждая от усамотение, и не ме закачаха.
Както казах веднъж, аз съм католик. Но трябва да призная, че имам дълбоки съмнения относно онази история за рая и ада. Ако Господ имаше адвокатска душа, би звучало логично: свети Петър на райските порти с дебелия тефтер, разните му там приказки за вечно възмездие, благословените и прокълнатите, добрите в едната килия, лошите в другата.