Какво можех да кажа? Ако приемех, превръщах се в храненик и щях да съм задължен на фирмата. Но явно никой не ме питаше. Затова си замълчах.
Сали ме върна в кабинета ми, където някой идиот бе сложил върху бюрото камара наръчници, висока поне две педи.
— Това са нашите служебни и етични принципи — обясни Сали и като ме изгледа втренчено, добави: — До утре сутрин да ги изчетеш. Ще минеш кратък тест, за да е сигурно, че си усвоил материала.
— Шегуваш се, нали?
— Не, не се шегувам. Такава е практиката. Не успееш ли, ще трябва да изтърпиш три дни лекции.
— А после?
— Повторен тест. Фирмата много сериозно държи адвокатите да познават нейните процедури и етични изисквания.
— Така и трябва. А ако пак се проваля?
— За служителите се полага уволнение. В твоя случай фирмата вероятно ще уведоми армията, че не можеш да изпълниш програмата.
Изведнъж взе да става интересно.
— Наистина ли? — възкликнах аз.
— Да.
Отпратих я набързо и набрах номера на Лайза Мороу, който ми бе дал Клапър. Секретарката отсреща обеща да ме свърже.
След малко в слушалката прозвуча леко раздразнен глас:
— Благодаря за обаждането, но съм напълно доволна от сегашните си телефонни услуги и изобщо не се интересувам от подялба на разходите.
Разсмях се.
— Не трябваше ли да позвъниш преди около шест месеца? — попита тя. — Да ме поканиш на едно питие, на вечеря или нещо подобно.
— Виж какво, ако ми дадеш възможност да обясня…
— Шон, недей… — Чух я как въздъхна дълбоко. — Недей да ме лъжеш.
— Лайза… обиждаш ме. Никога не съм те лъгал — отговорих аз съвсем искрено.
След миг напрегнато мълчание тя изрече:
— Прав си. Беше нечестно от моя страна. Съжалявам.
— И с право — допълних аз. — През последните шест месеца бях в кома. Разправят, че непрекъснато съм повтарял твоето име. Само затова не изключили медицинската апаратура. Аз… Лайза, чуй ме… Дължа ти живота си.
Ново, този път почти нежно мълчание.
— Опитай пак — каза тя.
— Пак ли? Добре. Чух, че излизаш с някого, и не исках да те притеснявам.
Последното беше чиста истина.
Тя се изкиска.
— Да, излизах с някого.
Забележете, че го каза в минало време. И колко лесно изкопчих истината. Леле, страхотен съм.
— Познай къде съм — казах аз.
— Не ме интересува къде си. Трябваше да ми позвъниш. Аз издържам на притеснения.
— Може пък аз да не издържам. Седя в новия си кабинет в една тузарска фирма, наречена „Кълпър, Хъч енд Уестин“.
— Ти ли си новият ученик по програмата за обмен?
— Голям късмет извадих. Клапър разправя, че моята предшественичка си изкарала страхотно. И на мен щяло да ми хареса.
— Лъже. Още не съм му докладвала. — Тя помълча и добави: — Но точно ти… Какви ги върши Клапър?
— Той ме мрази.
— Не те мрази. Според мен мрази фирмата.
— Е, утре ще е много по-малка фирма. Смятам да дойда на работа с пистолета. Вече съм си съставил списък кого да гръмна.
— Мога да ти дам две-три предложения. По какво работиш?
— „Морис Нетуъркс“. Също като теб. Поне така казват.
— Значи си се срещнал със Сай?
— Да не е същият, дето ме скастри за лошото поведение и небрежно подметна, че двамата с Клапър са дупе и гащи?
Тя се разсмя.
— Хлъзгав като змиорка, нали? Ами Бари?
— Да, Бари. Сложил съм го най-отпред в списъка.
— Добър избор. Но не го подценявай, Шон. Той е злобен. И много, много умен. Бил е пръв по успех в Станфорд. Успя ли вече да го спомене?
— Канеше се, но го отрязах.
След ново, по-дълго мълчание тя каза:
— Наистина се радвам, че се обади. Има някои неща, които сигурно си струва да знаеш за „Кълпър, Хъч енд Уестин“.
— Няма смисъл. Предстои ми тест по процедури и етика и ако се проваля, отново отивам в скута на Клапър. Знаеш ли, вижда ми се прекалено лесно. — Но за всеки случай зададох въпроса, който ме интересуваше: — Между другото, след като си на държавна заплата, фирмата взимаше ли от клиентите хонорар за услугите ти?
— Триста долара на час.
— Как мислиш, може ли човек да се провали, защото е твърде морален?
— Точно така се провалят хората — отговори тя и предложи: — Дори бих ти го препоръчала. Можем ли да се срещнем довечера?
— При мен или при теб?
— Дръмънд, не ставай нахален. — Тя се разсмя. — По едно питие на неутрална територия.
— О… разбирам.
— И недей да се цупиш.
— Няма такава работа… Слушай, срещата делова ли ще бъде или за удоволствие?
— Чисто делова.
— О… разбирам.
Настана дълго мълчание. Накрая тя каза:
— Но какво ще стане след питиетата, това вече си е Божа работа.
Разсмях се.
— За съжаление имам да довърша някои задачи, свързани с „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Ще ги обсъдим. До Пентагона. На северния паркинг… около девет, става ли?