Обичам този сезон. Разбирате ли, между Деня на благодарността и Коледа никой във Вашингтон дори не се преструва, че работи. Какво ще кажете? Лично аз току-що бях прехвърлил последната папка на бюрото си от сектор „Входящи“ в сектор „Изходящи“ и идваше мой ред да празнувам.
Така или иначе, прекрачих в кабинета на Клапър и той толкова се зарадва да ме види, че дори го изрече на глас:
— Шон… толкова се радвам да те видя. — Махна с ръка към двете плюшени кресла и попита: — Е, стари приятелю, как я караш?
Стари приятелю?
— Добре, господин генерал. Благодаря, че попитахте.
— Чудесно. Вършиш страхотна работа и аз много се гордея с теб. — Той отпусна задник на тапицирания стол, а аз си помислих с тревога, че от толкова лъчезарни словоизлияния току-виж, ме хванал слънчев удар. — Случаят „Албиони“ приключен ли е?
— Да. Тази сутрин. Призна се за виновен и сключихме споразумение.
Кой знае защо, имах неприятното чувство, че не му казвам нищо ново.
Между другото, аз съм онова, което в армията наричат адвокат за специални задачи. Ако държите да знаете, по-точно съм защитник в специализирана група от адвокати и съдии. Специализирани сме, защото уреждаме правните проблеми около „черните“ операции на армията — истинска менажерия от толкова зловещи хора и подразделения, че никой не би трябвало да знае за самото им съществуване. С две думи — плътна димна завеса, а ние сме част от този цирк.
Всъщност службата ми официално не съществува. Аз също, което често ме кара да се чудя за какъв дявол ставам всяка сутрин в ранни зори. Последното беше майтап. Обичам си работата. Наистина. Но поради деликатния и сериозен характер на нашата дейност сме подчинени пряко на председателя на военния съд — малка служебна подробност, за която Клапър горчиво съжалява, тъй като му докарваме сума ти главоболия. Особено аз.
Какво още? На трийсет и осем години съм, неженен и както е тръгнало, промяна май не се очертава. Смятам се за сравнително добър юрист, познавач на военно-наказателния кодекс, изобретателен и тъй нататък. Шефът ми би могъл да оспори което и да било от горните твърдения или всички накуп, но какво му разбира главата? В моята работа е важен клиентът, а аз рядко получавам оплаквания.
И тъй, връщам се към срещата с привидно любезния домакин на кабинета.
— Е, Шон — заинтересува се той, — какво наказание получи Албиони, след като се призна за виновен?
— Сам знаете… беше заслужено и справедливо.
— Добре. А сега опиши ми, ако обичаш, представата си за заслужено и справедливо.
— Слушам. Две години във военния затвор „Левънуърт“, уволнение без други дисциплинарни мерки и запазване на всички права.
— Ясно — промърмори той, но не изглеждаше твърде щастлив.
Ставаше дума за сержант първи клас Луиджи Албиони от разузнавателна част, събираща сведения за обекти в чужбина, който бил изпратен в Европа с кредитна карта „Америкън Експрес“, за да следи диктатора на една страна, чието име предпочитам да не споменавам. Ако сте любопитни обаче, представете си нажежена затънтена пустош между Египет и Тунис. Преди време я бомбардирахме, защото беше пратила терористи да взривят германска дискотека, пълна с американски военни, та и до днес още се гледаме накриво. Но изглежда, че диктаторът обичал от време на време да се измъква предрешен от мухлясалите вековни традиции на страната си и да се впуска в упадъчни западни развлечения, а работата на Луиджи била да дебне наоколо и да събира снимки как онзи ездач на камили хвърля зарове в Монако или се подвизава из бардаците на Амстердам.
Бъдете сигурни, че много бих искал да знам за какво са им на националните ни водачи подобни гнусни картинки. Но в нашата работа не се пита. И без това няма да ти отговорят. Или пък ще ти пробутат само лъжи.
Както и да е, една седмица след като потеглил от летище „Кенеди“, заедно със стотина бона, изтеглени от кредитната карта, Луиджи изчезнал вдън земя, каквото и да означава това банално сравнение. Минали шест месеца, преди да извърши необяснима глупост. Пратил имейл на бившата си жена. Тя пък решила да провери дали за задника му не е обявена награда и се свързала с армейския Отдел за криминални разследвания, който от своя страна позвъни на нас; ние светкавично се погрижихме въпросният задник да бъде прибран от един известен швейцарски курорт и тук вече дойде моят ред да изляза на сцената.
Всъщност за мръсник и изменник на родината Луиджи се оказа доста свястно момче. Сближихме се донякъде и той сподели, че за да поддържа прикритието, решил да си опита късмета на блекджек, здравата се увлякъл, загубил деветдесет бона, после изведнъж му потръгнало и спечелил деветстотин хилядарки. Твърдо вярваше, че е било Божи знак — след седемнайсет години вярна и храбра служба идвало време да се оттегли по своя воля.