Выбрать главу

— Нямам нищо ценно в колата.

— Може би… Бих предпочел да се уверя лично.

Тя се вгледа в лицето му и хладнокръвието й го впечатли. Някоя друга вече щеше да е изпаднала в истерия, да вие като на умряло и да провали цялата работа. Беше зарязал първоначалния си план, действаше по усет и страшно се радваше, че я е преценил правилно.

Той размаха пистолета.

— Хайде, отворете вратата и жабката.

— Не мога.

Човекът направи свирепа гримаса.

— Не ме предизвиквайте, госпожо.

— Ключовете ми са у вас.

— О… в чантата ли?

— Точно така.

Той протегна чантата и позволи на жената да порови из нея, докато открие ключовете. Тя ги вдигна пред лицето му. Беше решила да не го предизвиква и да разчита на най-доброто. И двамата си отдъхнаха.

Тя му обърна гръб и отключи колата. Човекът тихичко остави чантата и куфарчето на земята, после прибра пистолета в кобура. Жената се наведе напред и посегна навътре в колата, за да отвори жабката. Той направи още една крачка към нея, протегна ръце, сграбчи я с едната отпред за гърлото, а другата стегна здраво около челюстта й. Тя понечи да се изправи, да се отблъсне назад към него, да окаже някаква съпротива, но изненадата, ръстът и силата бяха на негова страна.

Яростно врътна челюстта й надясно и съвсем ясно усети пукота на строшения прешлен. В гърлото на жената избухна задавен стон. Тялото й тутакси провисна безсилно напред — ако още не беше мъртва, скоро щеше да издъхне. Той я издърпа заднишком и остави трупа да се свлече на асфалта.

Затвори колата, заключи я и метна ключовете обратно в чантата. Извади шишенце от джоба си, приведе се набързо над тялото за последните дребни подробности, взе чантата и куфарчето, после спокойно се отдалечи. Беше оставил колата си на Южния паркинг, тъй че заобиколи почти цялата гигантска сграда и потегли без произшествия.

Жалко, че му се бе наложило да импровизира и да остави тъй невзрачна визитна картичка. Сега трябваше да компенсира с номер две и знаеше точно как да го направи.

6

Шивачът в „Брукс Брадърс“ се усмихваше алчно, а на стойката до него висяха седем костюма и пет спортни сака с подходящи панталони. Явно имаше стандартен комплект, също като при военните униформи — тънко синьо райе, тънко сиво райе, рибена кост и тъй нататък. Черни и кафяви обувки, колани в същите цветове, двайсет ризи и три чифта тиранти, които не бих си сложил дори под страх от смъртно наказание. За начало обаче трябваше да изслушам идиотска лекция по въпроса кои ризи, обувки и вратовръзки на кой костюм отиват. Защо ли подозирах, че Бари има пръст в това? След двайсет минути бодене с карфици и драскане с креда помолих шивача да изчака два дни с пробата, без да споменавам, че имам сериозни колебания дали е етично да взимам дрехи на стойност около трийсет хиляди долара само за няколко дни работа.

Но се постарах да избегна двусмислиците.

Тъй като имах няколко часа за убиване, се върнах обратно във фирмата и запрелиствах наръчниците. Армията също има наръчници, но те обясняват предимно неща от сорта на това как да нагласиш мина „Клеймор“ с насочен заряд така, че да изсипеш върху чуждата глава смърт и разруха, вместо да си съсипеш деня, или пък как светкавично да оправиш засякла автоматична карабина М–16, докато гадовете атакуват позицията ти. Темите притежават известна… нека го наречем мощ, която те кара да пренебрегнеш дрямката, да четеш внимателно и да запомниш всичко до най-незначителната подробност. Но човек неволно почва да се чуди каква ще е тая фирма, която наема най-умните и надарени випускници от елитните правни университети в страната, а после смята за необходимо да им обясни в най-досадни подробности как се пише делово писмо, при какви условия е етично да се представи сметка за хонорар и при какви категорично не е.

Впрочем на моя етаж имаше автомат за еспресо — от онези безумно скъпи модели, които се срещат само в най-лъскавите ресторанти, с медни тръбички, кранчета под налягане, разни колелца за въртене, копчета за натискане и… олеле божичко, ами ако взема да сбъркам копчето и цялата шибана сграда хвръкне във въздуха? За по-сигурно се примолих на една минаваща секретарка да ми налее чашка кафе, после отидох в библиотеката. Наближаваше осем вечерта. Трийсетина служители все още се гърбеха над документите или ровеха из рафтовете за едно или друго забравено от всички съдебно решение. И краят на смяната още не се виждаше. Всички изглеждаха унили и уморени. Гадно място беше тая фирма, казвам ви.