Изцъклените зелени очи гледаха право към мен. Потиснах желанието да коленича и да я прегърна. Устните й бяха застинали в изражение на потрес и болка. Лежеше на лявата си страна и гледаше през рамо под невъзможен ъгъл.
Нямах сили да проговоря. Мартин също бе приковал поглед в лицето й. Накрая попита:
— Тя ли е?
Кимнах.
Той ме отведе настрани, двама униформени полицаи започнаха да ограждат с жълта лента колата и трупа на Лайза, а санитарите от линейката разгънаха носилка. Един детектив нахлузваше найлонови торбички върху китките на Лайза, друг безстрастно говореше в диктофон, записвайки първоначалните си впечатления.
Спряхме до цивилната кола на лейтенант Мартин. Той тактично изчака още малко, преди да попита:
— Пълното й име, ако обичате.
— Капитан Лайза Мороу.
— Откъде я познавате?
— И двамата сме служители от военния съд. Работехме заедно.
— Като приятели или като колеги?
Изгледах го втренчено.
— Извинявайте — каза той. Беше от свестните полицаи и отново изчака със следващия въпрос. — Уилямс каза, че сте разговаряли с нея преди няколко часа.
Кимнах.
— Току-що ме назначиха на службата, където Лайза беше работила през изминалата година. Искахме да си сравним впечатленията.
— По това време?
— Тя работеше до късно.
Поредният му въпрос бе прекъснат от появата на черна краун виктория, която стремглаво прекоси паркинга и закова спирачки до нас. Двама мъжаги с евтини костюми изскочиха отвътре и размахаха значките си. Единият връхлетя към нас и изрева:
— Какво става тук, мамка му?
Мартин прекрачи насреща му и се представи:
— Аз съм лейтенант Мартин от полицията в Александрия. Обадиха ни се за труп.
По късата подстрижка, калпавите костюми и още по-калпавите маниери на новодошлите стигнах до извода, че са от армейския Отдел за криминално разследване, съкратено ОКР — военният вариант на цивилните детективи.
— Това тук е федерална територия, тъпако — обяви на Мартин по-старият агент.
Той нетърпеливо махна с ръка на колегата си да отиде при трупа на Лайза. Навярно за да съобщи същия факт на другите полицаи.
— Не чух името ви — каза Мартин.
— Щото не съм ти казал скапаното си име. Твоите тъпанари ми съсипват местопрестъплението.
Очевидно доста раздразнен, Мартин отговори:
— Аз съм онзи, който се обади на вашата нощна смяна във Форт Майър и ги помоли да пратят някого.
Обектът на неговото раздразнение беше дребосък с грозно и злобно лице, голям крив нос, дебели устни, малки, присвити очички и мургава кожа, осеяна с кратери от акне. С две думи — неприятен на вид, а най-вероятно неприятен и като характер. Точно в този момент бе протегнал пръст само на сантиметър от носа на Мартин и настоятелно питаше:
— Тъй ли? Щом си знаел, че идваме, защо твоите тъпаци събират моите улики?
Не издържах. Лайза Мороу лежеше мъртва на асфалта, а този тип си играеше на голям началник. Прекрачих между двамата, вторачих се в агента от ОКР и наредих:
— Представете се.
Той отстъпи крачка назад.
— Старши военен следовател Спинели. — Но след миг си възвърна нахалството и заяви: — Пет пари не давам за вашия чин. Изпречите ли ми се, ще ви обвиня във възпрепятстване на криминално разследване.
Добре. Чудесно. Тъкмо търсех на кого да си го изкарам и този тип щеше да свърши работа. С подчертано студен глас му напомних:
— Мистър Спинели, според устава не се ли полага младшите офицери да козируват на старшите?
Е, той присви очи, но ръката му бавно плъзна из въздуха към слепоочието. Оставих го така около пет секунди, преди да отвърна на поздрава. Странно нещо е властта — в един миг я имаш, а в следващия довтасва по-едър квартален пес и почва да дриска из любимите ти градинки.
— Лейтенант, как бяхте уведомени? — обърнах се аз към Мартин, който едва удържаше усмивката си.
— Някой позвъни на 911 от клетъчен телефон. Обаждането беше прехвърлено в моя участък.
— Знаете ли кой е бил?
— Не. Явно не е искал да се замесва.
— И по кое време уведомихте военната полиция за трупа на капитан Мороу?
— Веднага след обаждането. Преди почти трийсет минути.
Оставих тия разобличаващи думи да повисят из въздуха, преди да кажа на Спинели:
— Форт Майър е само на пет минути оттук.
— Дойдох когато ми се обадиха. Не е ваша работа, господин майор.
Обърнах се към Мартин.
— Лейтенант, от името на въоръжените сили бих искал да изразя най-сърдечна благодарност. Мистър Спинели прояви мудност и вие доказахте професионализма си, като му оказахте необходимото съдействие. — А към Спинели добавих: — Сега ще се постараете да действате със същия професионализъм. Ще проведете изземане на веществените доказателства по установения ред. Очаквам задачата да бъде изпълнена учтиво и колегиално. Ясен ли бях?