Лейтенант Мартин кимна и отиде да съобщи на хората си.
Без да откъсвам очи от Спинели, аз го осведомих:
— Жертвата е Лайза Мороу, моя лична приятелка. Слушайте внимателно, Спинели, защото няма да повтарям. Провалите ли разследването, ще ви почерня живота. Сериозно говоря.
— Познавате ли жертвата?
— Какво казах току-що?
Очите му се присвиха.
— Свидетел ли сте?
— Не. Чух един от полицаите да споменава нейното име и предложих да я идентифицирам.
— И туй ако не е съвпадение, мама му стара. — Той врътна очи към тялото на Лайза. — Какво е станало?
— Убили са я.
— Откъде знаете?
— Знам, защото за разлика от вас огледах трупа. Главата е изкривена под неестествен ъгъл. Някой й е строшил врата.
— Аха… — Той отново се завъртя и ме огледа. — Чакайте тук. Не си и помисляйте да напуснете.
Облегнах се на една кола. Беше необичайно топъл декември с влажни, дъждовни дни и унило сиво небе. Но топлата вълна секна преди два дни; нощта бе красива и хладна, с пълна луна и безброй звезди по небето. Вдигнах очи към тях и изругах.
Вина. Обстоятелствата нямаха значение; вината беше неизбежна и смазваща. Ако бях пристигнал навреме, щях да седя с Лайза в някое уютно барче, щяхме да пием, да се смеем и да си разказваме забавни истории. Питах се дали е стояла тук да ме чака точно преди да загине. Питах се какво ли би станало, ако бях дошъл двайсет минути по-рано.
В нощта прокънтя груб глас — Спинели подигравателно се разправяше с местните ченгета. Хората на Мартин започнаха да се оттеглят, а на местопрестъплението пристигаха нови и нови военни полицаи, които отцепиха района и систематично започнаха да съставят протокол за убийството. Една жена с изключителен талант и ослепителна красота беше захвърлена мъртва на мокрия асфалт като смачкана топка боклук.
Мислех за лицето на Лайза, но кой знае защо, не можех да я видя такава, каквато я знаех, каквато исках да я запомня — щастлива, усмихната, жизнерадостна и самоуверена. Посмъртната й маска бе заседнала в главата ми и не искаше да се махне оттам. Казват, че очите са прозорците на душата. Вярвам в това и всъщност при първата ни среща най-силно ме впечатлиха точно очите й с техния дълбок, почти неестествено зелен цвят. Бяха поразителни очи и аз неведнъж имах възможността да видя каква власт имат над мъжете, жените, а твърде често — уви! — и над съдебните заседатели.
Обзе ме странното и потискащо подозрение, че убиецът е нагласил позата на тялото след нейната смърт. Както вече споменах, трупът оставяше впечатлението, че просто се е свлякъл, но не беше изключено след това убиецът да е извъртял шията с още няколко градуса, та всеки да види ясно очите й — очи, изпълнени вече не с живот и нежност, а с потрес и усещане за предателство.
Разбирах потреса. Смъртта й навярно беше внезапна, но не и съвсем неочаквана, това си личеше по изражението. Усещането за предателство обаче ме пронизваше до дъното на душата.
7
Мина един безкрайно дълъг и мразовит час, докато Спинели най-сетне се върна при мен. Приближи се със злорада усмивка, извади от джоба си малък бележник и го разгърна, но не видях да държи в другата ръка молив или писалка.
— Та какво казахте за жертвата? — попита той. — Откъде я познавате?
— Казах ви… че работехме заедно. Имах тук среща с нея, за да обсъдим новото ми назначение.
Спинели се ухили.
— Да бе, мамка му… казахте ми. — Той козирува. — Е, свободен сте.
Ако имах в джоба си ледокоп, щях да го забия в челото му. Поради липсата на подобна възможност изтичах към колата, седнах вътре и изхвръкнах от паркинга с яростно свистене на гуми.
Когато пристигнах в апартамента си, незабавно грабнах телефона, набрах централата на Пентагона и помолих телефонистката да ме свърже с дома на генерал Клапър във Форт Макнеър, мъничка база край река Потомак откъм страната на столицата, която приютява Националния университет по отбрана и жилищата на цял куп генерали.
Клапър вдигна след третия сигнал и аз казах:
— Господин генерал, обажда се Дръмънд.
Дълго мълчание.
— Дано да е нещо важно, Дръмънд.
— Важно е. Тази нощ са убили Лайза Мороу.
Той сякаш не реагира на потресаващата новина.
— Току-що напуснах местопрестъплението — уведомих го аз.
Отново никаква реакция.
— Убийството е извършено около девет вечерта — продължих аз. — Някой й е строшил врата. Тялото бе открито на северния паркинг до колата й. Дамската чанта липсва.