Знаех, че Лайза е загубила майка си още преди да завърши гимназия. Като най-голяма, тя запълнила семейния вакуум. С баща й били извънредно близки, както се случва само между вдовец и най-голямата му дъщеря. Както и да го гледах, чакаше ме ужасно гадна задача.
Къщата се оказа внушителна каменна сграда в подножието на хълм, осеян с други подобни здания. Хубав квартал, а ако се съдеше по паркираните наоколо мерцедеси, ягуари и прочие лъскави автомобили, запазена територия за професионалисти, които не търсят успеха — той вече им е осигурен. Десетина минути търсих къде да оставя колата и в девет без петнайсет застанах пред вратата на семейство Мороу.
Дълбоко си поех дъх и направих усилие да се успокоя. Обикновено уведомяващият офицер не познава покойника, тъй че не му е особено трудно да се държи стоически и спокойно. Овладях се, натиснах звънеца и мина около половин минута, преди да ми отвори някакъв мъж с черен официален костюм. По моя преценка наближаваше седемдесетте, беше строен и добре сложен, с оредяла сребриста коса и гъсти бели вежди над чифт необикновено зелени очи. Имаше сбръчкано и загрубяло лице на човек, който прекарва много време на открито, сърдечно лице, излъчващо воля и интелигентност, но се усещаше, че при необходимост може да стане и строго.
Няколко секунди се гледахме и преди да насиля устните си да проговорят, той безсилно се подпря на рамката на вратата с ужасяваща, дълга въздишка. Хората, чиито близки служат в армията, знаят много добре, че най-страшното идва, когато на прага застане непознат офицер в парадна униформа.
Напразно се мъчех да овладея вълнението.
— Мистър Мороу, аз съм майор Шон Дръмънд. С Лайза бяхме… добри приятели. — Думата „бяхме“ издаде преждевременно всичко, затова побързах да кажа: — Съжалявам. Лайза почина снощи.
Когато изрекох „почина“, той едва не се свлече и аз посегнах да го подкрепя. Не проговорихме. Той затвори очи и по бузите му бликнаха сълзи. Прихванах го по-здраво.
— Татко, кой е? — обади се отвътре женски глас.
От гърлото му изригна задавен стон. Една млада жена изскочи от къщата, видя ме, видя баща си прегърбен от скръб и извика:
— О, боже… само не Лайза!
Мистър Мороу се отдръпна от мен и двамата рухнаха в прегръдките си. Това трая около минута — те стенеха, аз стоях смутено на прага и нямах представа какво трябва да направя и да изрека, или какво не бива да направя и да изрека.
Накрая успях да избъбря:
— Ужасно съжалявам. С Лайза работехме заедно. Станахме близки приятели. Тя беше талантлив юрист и… страхотна личност.
Уместни думи. Но за ушите на един баща, който я е хранил с биберон, сменял е пелените й, споделял е мигове на големи победи и дребни провали, това неизбежно звучеше изкуствено, бездушно и нагласено.
Той явно усети притеснението ми и каза:
— Влезте, ако обичате.
Хвана дъщеря си за ръка и аз ги последвах по коридора към кабинет в задната част на къщата. Самата къща — просторна, с високи тавани и изискано обзаведена с масивна дървена мебел, кожени кресла и ориенталски килими — беше типично мъжки дом, разведрен тук-там с по някоя свежа дреболия, доказателство за наличието на четири дъщери. Навсякъде имаше снимки на четири млади момичета, от бебешка възраст през детството до зрелостта — връчване на дипломи, сватбена фотография, четири девойки в лодка заедно с мистър Мороу и всички се смеят, а вятърът развява косите им. Над камината в кабинета висеше портрет на изумително красива жена, без съмнение майката на Лайза — руса, зеленоока, отправила към художника любопитен и топъл поглед. Приликата бе тъй невероятна, че за миг дъхът ми спря.
Прегърнати през раменете, бащата и дъщерята се свлякоха на дивана. Аз седнах на протритото кожено кресло отсреща. Мълчах. Въпросите тепърва щяха да дойдат.
— Как? — попита накрая мистър Мороу.
Аз отговорих:
— Сър, наредено ми е да заявя, че все още предстои резултатите и обстоятелствата да бъдат уточнени. Ще ви уведомим незабавно, щом всичко се изясни.
Той потропа с пръст по коляното си.
— Как?
— Убийство. Вратът й е бил строшен. Било е бързо и безболезнено, доколкото е възможно изобщо.