Асансьорът се отвори на осмия етаж и този факт бе подчертан по най-впечатляващ начин — ламперия от полиран махагон, дискретно осветление и златни букви, възвестяващи гордо от отсрещната стена: „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Излязох от асансьора и повърнах на килима. Не бе, само се шегувам.
Наоколо бяха пръснати и няколко кожени канапета с бронзови кабарчета, масички, лампиони, морски пейзажи и една привлекателна дама на средна възраст, настанила добре облечения си задник зад дълго дървено бюро, която незабавно запита:
— Мога ли да ви услужа?
Говореше отсечено, с аристократичен британски акцент, който отлично подхождаше на обстановката.
— Можете — отговорих аз. — Сали Уестин.
— Името ви, сър?
— Дръмънд.
Жената притежаваше една от ония шантави телефонни уредби. Натисна бутона, прошепна в микрофончето нещо и след това ме осведоми:
— Седнете, ако обичате. След малко мис Уестин ще дойде да ви вземе.
Усмихнах се и я попитах:
— Хей, знаете ли онзи виц за корпоративния адвокат, дето умрял? — Тя не прояви интерес, затова си отговорих сам: — И аз не го знам, ама започва добре.
Леко раздразнена, тя сподели:
— Всъщност в момента съм доста заета.
Посочи ми стол, после натисна един бутон и се престори, че разговаря с някого.
Седнах. Очевидно това място се нуждаеше от разведряване. Наоколо сновяха служители, предимно мъже, надути и самодоволни с костюмите си за по две хиляди долара и куфарчета „Гучи“. Сбръчках лице и също се престорих на важен. Направих го много усърдно. Зачудих се дали да не си купя куфарче „Гучи“. Май нямаше смисъл.
Най-сетне една млада дама се приближи и ми каза:
— Аз съм мис Уестин. Очаквах ви… е, очаквах ви малко по-рано. Всъщност доста по-рано.
И тъй. Да започна от външността й — около трийсетгодишна, в цветущо здраве, с дребничко, но изящно лице и вероятно красива, само че нагласена, облечена и сресана по начин, издаващ някакво раздразнение от този факт. Кестенява коса, прибрана в стегнат кок, очила със златна рамка, никакъв грим; гърдите, бедрата и прочие женски атрибути присъстваха както си е по устав, но бяха пристегнати, прибрани и маскирани най-усърдно, та да не бият на очи. „Няма да те огрее“, мина ми през ума незабавно, но може би прибързвах с изводите.
А сега изражението й — нацупено, укоризнено, определено вдъхващо чувство за вина. Май все пак не прибързвах.
— Както виждате — каза тя, след като стана ясно, че няма да обясня закъснението си, — тук имаме страхотна организация. По отношение на електрониката сме най-напредналата фирма в света, имаме сътрудници и секретарски персонал от висша класа, а библиотеката ни се попълва с всички най-нови съдебни решения по каквито и да било въпроси, свързани с корпоративното право. — Без повече предисловия тя се отправи навътре, като подхвърли: — Нека да ви покажа определения за вас кабинет. Сигурна съм, че ще ви удовлетвори.
Заедно поехме по дълъг коридор с тапети в приглушени тонове и меки ориенталски пътеки. Много шик. Накрая тя свърна наляво в ъглов кабинет с размери около шест на девет метра с морски пейзажи по стените, бюро с ръчно изработена дърворезба и две кожени канапета върху огромен ориенталски килим. Двете остъклени стени разкриваха панорамен изглед към центъра на града.
Ако ви интересува, нормалният ми кабинет е с размери три на шест метра без прозорец, но пък си има нащърбено метално бюро и сива вградена каса, като идеята за произведения на изкуството на армията са няколко плаката, призоваващи към продължаване на военната служба, което, ако питате мен, е пределно идиотска гледка в кабинета на един съдебен защитник. И все пак ми хрумна, че мога да поостана тук. Нали разбирате, поне докато приятелите от армията наминат да видят как живеят нормалните хора. Отвратително… направо непоносимо.
Дамата размаха ръка наоколо.
— Шест години тук работи един колега, който едва не стана съдружник. Уволниха го миналата седмица. Разполагате с кабинета до следващото заседание на управителния съвет.
Докато се оглеждах, тя добави:
— Моят кабинет в другия край на коридора не е толкова разкошен. — После попита, според мен малко сприхаво: — Е? Ще можете ли да работите тук?
— Има ли автомат за кафе?
Тя завъртя очи към тавана.
— За еспресо и за капучино. Ако имате по-изтънчени вкусове, някоя от секретарките с удоволствие ще изтича да ви донесе каквото желаете.
Божичко, на кой свят бях попаднал? Ако кажех на асистентката си, сержант първи клас Имелда Пепърфийлд, да изтича за чашка от онова скапано кафе с мляко, после би се наложило да вадят с лебедка крака й от задника ми. Но като институция армията се отчита пред обществото и тъй нататък, поради което не гледа с добро око на опитите да третираме жените като слугини. Както споменах, между обществения и частния сектор има значителна разлика; не съм казал, че е чак толкова лошо.