Выбрать главу

Йордан Йовков

Частният учител

Щом пътят отмина края на лозята, изви между двете старовремски могили и заслиза надолу, пред очите на Палазова се откри цялото Антимово, разхвърляно, пъстро, полузатулено от овошки, насечено от белите линии на каменните огради. Тук-таме се виждаха жени в червени сукмани да ходят из дворищата, селяни бавно вървяха из улиците, по мегданите играеха деца. Палазов си помисли, че ако той тъй ясно ги вижда, навярно и те го виждат оттам, познават кой е тоя човек, който слиза откъм могилите, крачи бързо и размахва бастуна си, и си казват: „Ей го, бигленският даскал пак иде!“

И наистина, редовно всяка събота, почти по едно и също време, Палазов дохаждаше в Антимово и до късно вечерта, а понякога и целия утрешен ден прекарваше в хана на Сарандовица. Това беше дало повод да се говори, че между него и Сарандовица, младата, имало тайни някакви връзки. Никой по-добре от Палазова не знаеше, че това не е истина — между него и Сарандовица нямаше нищо, — но все пак му беше приятно, че и за него можеха тъй да приказват. Тая мисъл го развесели и сега, той си засвирка с уста някакъв марш, чукна с бастуна си няколко камъчета по пътя и тъй широко се усмихна, че от двете страни на устните му се появиха по няколко реда бръчки.

Палазов слезе в дола, позабави се под сянката на върбите, загледан в кладенците, където около дъсчените корита прелитаха гълъби, и почти без всякаква причина, както често става това с ония, които обичат да мечтаят, изгуби веселото си настроение и замислен и загледан в земята, бавно тръгна наспоред оградата на Антимовския хан. Ръцете му бяха в джобовете, бастунът под мишницата.

Той вече наближаваше хана и като подигна случайно очи, видя през отворения прозорец на една от стаите, в която живееше Сарандовица, непозната млада жена, която стоеше пред огледалото и правеше тоалета си. Тя беше още необлечена, с открити плещи и голи до раменете ръце, и тъй като гъстите салкъми отвън пълнеха стаята със сянка, стройното й и гъвкаво тяло се рисуваше още по-ясно. Палазов не виждаше огледалото, но виждаше как жената се понавежда, занича ту отсам, ту оттатък, за да се види по-добре, самодоволна и щастлива усмивка се явява на лицето й и като издигна и двете си ръце — бели и изящни ръце на статуя, — прихвана и заприбира косата си, която се разсипваше като злато върху плещите й.

Да се спре Палазов не посмея. Той продължи пътя си, но тъкмо затуй, защото бе успял да хвърли само бегъл поглед, жената му се стори извънредно хубава. Устата му си остана полуотворена, слабото и проточено лице изглеждаше някак глупаво и нещастно. Той намали още повече крачките си и докато се колебаеше да се повърне ли назад, или да отиде право при Сарандовица, за да я пита коя е тая жена, чу, че някой го повика отзад. Палазов се обърна: от другата страна на къщата, в градината, дето Сарандовица допущаше само най-добрите си гости, между високите стъбла на слънчогледи и гиргини, той видя две глави — пограничния офицер Алтънов и фелдшера Роглев. Те се смееха и го викаха.

Палазов заобиколи през големите, обковани с железа порти на хана и дойде пред градината. Гологлави, със зачервени лица и с помътени малко очи, фелдшерът и подпоручикът стояха под сянката на една слива и пиеха ракия.

— Станчо! — извика подпоручикът. — Скитнико! Тука!

Но Палазов, който отново се беше развеселил, пристъпваше на пръсти, също като крадец, и току поглеждаше към къщи. Но и прозорците, и вратите откъм тая страна бяха затворени и нищо не можеше да се види. Тогава Палазов направи такава изразителна и смешна гримаса, че без да продума, разбра се какво искаше да каже.

Подпоручикът и фелдшерът се разсмяха. Палазов отиде при тях, седна и захвърли настрана шапката си. Главата му, изострена като пъпеш, с оредяла коса, имаше на върха си едно съвсем оголяло място, един червеникав кръг, който сега блестеше от един слънчев лъч, случайно проврян през листата на сливата.

Смехът вече не преставаше между компанията. Каквото и да кажеше Палазов, а той нещо особено духовито още не беше казал, фелдшерът и подпоручикът се смееха на всяка негова дума. Палазов наистина беше от ония хора, които можеха да разсмеят човека само като ги погледнеш. Слабичък, тесногръд и бледен, млад още, но със старческо лице, изпито и изсушено от някакъв порок, с дълъг и изострен нос, на пръв поглед той изглеждаше доста глупав и несръчен. Още по-смешен го правеха шаечените му дрехи, взети сякаш от някой много по-едър човек, в които той цял се губеше. Но когато заговореше, думите му изненадваха, като че никой преди това не очакваше да ги чуе от него, и, главно, говореха не толкоз те, колкото лицето му. Изражението на това до немай-къде подвижно лице се менеше всеки миг: усмихнеше ли се, тая добродушна, заразително весела усмивка се разливаше по цялото му лице, усмихваха се и бръчките, които се явяваха на редове, на редове около устните му, и очите му, и веждите му и носът му дори. Всичко това преминаваше, както преминава сянката на облака, за да се появят нови бръчки и нова маска.