Слънцето беше превалило и грееше само по върховете на овошките. Градината цяла беше в сянка, зеленината изглеждаше сочна и влажна, слънчогледите отпуснаха главите си, във въздуха се понесе силният дъх на босилека. Слугите, подплашени от подпоручика, се разтичаха между хана и градината, разговорът и веселието се оживиха. Палазов винаги е бил весел и винаги беше правил смехории, но сега изпадна в една трескава и луда веселост, стана наистина духовит и изобретателен. Под всичко онова, което ставаше, той чувствуваше дълбоко в себе си нещо, което топлеше и радваше душата му. Между него и г-ца Шмид имаше една тайна. Той не се опитваше да разбере каква е и какво ще му донесе, но чувствуваше, че е нещо хубаво. Решително, това ставаше за първи път в живота му! И той говореше непрекъснато, а мимиката на лицето му се менеше най-чудновато и най-смешно. За нищо друго вече не можеше да се подхване разговор, нито пък оставаше време да размени някой отделно някоя дума. Говореше само Палазов и всички гледаха само него.
Фелдшерът намираше, че Палазов прекалява. Той беше човек положителен и не можеше да се съгласи, че времето може да се губи само в шеги, без един по-сериозен разговор. И като направи няколко пъти знак на Палазова да мълчи и дори го настъпи под масата, като се поизкашля и прекара ръка по къдравата си коса, той се обърна към г-ца Шмид:
— Г-це, извинете — Палазов, потрай! Г-це, извинете, искам да ви задам един въпрос.
— Заповядайте! — весело отвърна г-ца Шмид. От любопитство замълчаха всички.
— Защо в цирковете — продължи фелдшерът, — вие трябва да знаете това, — защо предпочитат да държат шарени коне?
Всички се разсмяха. Въпросът на фелдшера беше смешен, но още по-смешен в тая минута беше Палазов.
— Г-це! — викаше той, — не ви ли трябва един шарен кон? Ето го на, можем да ви го продадем!
— Какво да ви кажа — обърна се г-ца Шмид към фелдшера, за да отстрани спречкването между, него и Палазова, — защо предпочитат шарените коне, не зная. Но аз сама обичам всичко, което е особено. Особени животни, особени хора.
Сериозният разговор на фелдшера се свърши, шегите на Палазова отново започнаха. И дори артистът, другарят на г-ца Шмид, който досега беше се държал твърде въздържано, започна да се смее високо, като гледаше с особен някакъв възторг Палазова. Интересно беше, че изражението на лицето и мимиката на Палазова започнаха да се отразяват, като в огледало, върху лицето на артиста.
Никой не усети кога се мръкна и започна да се стъмнява. Още беше рано за вечеря, затова излязоха да се поразходят вън от село. Досега времето беше хубаво, но изведнъж притъмня, вечерната зара загасна в тъмен облак, сред който блясваха светкавици. Излезе вятър, по пътищата се подигна прах, и те трябваше да се върнат. Палазов не преставаше да говори. Г-ца Шмид не се отделяше от него и навремени те вървяха близо един до други. Силният вятър бъркаше крачките й, често тя се блъскаше, без да иска, в него, дрехите се обтягаха върху стройните й бедра, понякога някоя къдра от косата й докосваше лицето на Палазова. Той не беше пил много, но се намираше в странно някакво опиянение.
Близостта на г-ца Шмид го вълнуваше и когато погледът му случайно паднеше върху някоя звезда, готова да потъне в мрака на облака, струваше му се, че тя му кимва и му казва нещо, сърцето му се свиваше в умиление и блаженство. Границите на времето се разрушиха за Папазова. Той мислеше, че всичко това е започнало много отдавна и че няма да има край.
Когато се завърнаха в хана и поискаха да се настанят и да вечерят някъде отделно, Сарандовица не особено разположена, твърде често мяташе изпитателни и насмешливи погледи към Папазова. Най-после тя прати да ги заведат в една от нейните стаи, празна и без легла. Щом запалиха лампите, веселието отново избухна. Наредиха трапезата и вечерята започна.
Палазов беше все тъй весел. Когато вечерята беше на привършване и грамофонът на Сарандовица, управляван от едного от слугите й, засвири валс и подпоручикът, след като се поклони церемонно и звънна с шпорите си, се завъртя из стаята с г-ца Шмид, Палазов се облегна на стола, запуши и със светнали очи заследи всяко нейно движение. Тя беше хвърлила горната си дреха, светлината на лампите падаше върху плещите и ръцете й, в очите й светеха също такива бели пламъчета, каквито играеха по скъпоценните камъни на пръстените й. По-силен руменец заливаше страните й и често пъти в лъчите на светлината раз-мотани от косата й влакна блещяха като златни жици. „Ние с тебе ще поприказваме после!“ — беше му казала тя, преди да стане да танцува. Онова, което Палазов изпитваше, не беше страст, а някакво чисто блаженство. Упоението му растеше, люлееше го сякаш люлка и може би под влияние на разговора още преди вечерята, твърде често във въображението му се явяваше една и съща картина; той виждаше сам себе си как се връща в къщи, вижда разплаканите очи на майка си, но сега той е щастлив, и може да й каже хубави, много хубави работи…