Изведнъж сърдит и негодуващ вик стресна Палазова. Г-ца Шмид беше станала, бледна, със свити устни, грабна си дрехата и с бързи крачки тръгна към вратата.
Подпоручикът стана, но още със ставането си политна на една страна, събори няколко чаши и един стол, поправи се и като се клатушкаше, спусна се подир г-ца Шмид.
— Ммм-о-ля! мо-ля… г-це! — викаше той. Разтреперан, обзет от неочаквана и непривичназа него ярост, Палазов скочи от мястото си и застана пред подпоручика.
— Чакай, стой! — извика му той диво и пресипнало. — Тук стой!
Подпоручикът го погледна и като мислеше, че това е игра, озъби се с ленива пиянска усмивка и посегна да го отстрани от пътя си.
— Това е безобразие! — извика по-високо Палазов. — Не те е срам!
— Какво? Н-на ме-не! Ти?! Ах, негодяй!
И като се нахвърли върху Палазова, подпоручикът го залови за раменете, раздруса го и тъй силно го тласна, че Палазов политна няколко крачки назад, блъсна се в масата и падна. Подпоручикът тръгна пак към него. Фелдшерът го пресрещна, прехвана го с двете си ръце, като че искаше да го прегърне, и започна да го успокоява. Артистът гледаше всичко това, но не се и помръдна от мястото си.
Засрамен, безпомощен и унизен, Палазов беше седнал до масата и мълчеше. Подпоручикът, макар и възпиран от фелдшера, все налиташе към него.
Неочаквано на вратата се появи г-ца Шмид. Пръв я забеляза фелдшерът, след това подпоручикът. Той отпусна ръце и гузно се усмихна. Г-ца Шмид стоеше на прага със строго лице, с кръгли, някак учудени очи.
— Моля ви се — каза тя, — оставете на спокойствие човека. Той не е виновен за нищо.
Палазов трепна и наведе очи.
— Но, госпожице, елате! — извика подпоручикът след г-ца Шмид, която беше тръгнала към стаята си.
— Госпожице, моля — настояваше подпоручикът, като се препъваше в шпорите си из пруста.
— Не, не мога — чу се гласът на г-ца Шмид. — Лека нощ!
И една врата се захлопна веднага след тия думи. Чуха се пак шпори, объркани крачки и в стаята влезе подпоручикът.
— Като не искаш пък, не искам и да те зная — говореше той. — Докторе, да си ходим. Той излезе на пруста и извика:
— Калине! Калине!
— Аз, господин подпоручик! — обади се сънлив глас откъм хана.
— Докарай колата. Бързо! Докторе, да вървим. А с тебе — обърна се подпоручикът към Папазова — ще се разправим друг път. Лала! Шут! Аз ще те…
Фелдшерът го взе подръка и те излязоха навън.
Палазов стоеше на мястото си, без да се помръдне. Заканванията на подпоручика като че не се отнасяха за него. Той не ги чу. Една тъпа, неопределена болка се подигаше в душата му, ломеше всичките му стави, обезсилваше го и го отчайваше. И не намираше думи да я назове, и нямаше сълзи за нея в очите си. В мъглата на опиянението, което все пак го държеше още, той се виждаше да се връща в къщи, срещат го две заплакани очи — очите на майка му, — гледат го — бедния, измъчения, нещастния…
Палазов трепна и подигна очи: в двора на хана се зачуха звънци, затрещя кола по калдъръма. Подпоручикът и фелдшерът си заминаваха. Тогава той се досети, че трябва да си върви — и стана. Артистът, както беше сложил глава на ръцете си, тъй беше и заспал. Напудреното и изписано лице се смееше.
Палазов направи само няколко крачки из двора и чу, че настрани от него се отваря прозорец. Той се обърна: отвореният прозорец беше от стаята на г-ца Шмид и тя сама стоеше там. Стаята се огряваше от месеца, но госпожицата беше назад в сянка и само ръцете й бяха сгрени и се белееха. Едната от тия бели ръце се подигна и повика Палазова. Той тръгна на татък. Палазов помнеше какво беше му казала г-ца Шмид, но сега не можеше и да помисли, че отива на някакво тайно свиждане. Душата му гореше от болка и все му се струваше, че си отива дома и срещу него са насочени загрижените очи на майка му.
Кривата му и уродлива сянка се изписа върху бялата стена и той се спря под отворения прозорец. Двете бели ръце бяха отпуснати на прозореца, по-на-вътре се виждаше бледно лице и две препълнени с блясък очи.
— Отидоха ли си? — пошепна г-ца Шмид.
— Да.
— Ах, бедния! Ела по-близо. Бедния, те те обидиха без право! Ела по-близо! Груби, жестоки хора — забрави ги, не мисли за туй.
Палазов беше пристъпил по-близо, видя, че едната ръка се подигна, и усети, че го милва по очите, по челото. Тръпки преминаваха по цялата му снага, очите му се премрежиха. Той грабна ръката, която го милваше, и започна да я целува.