— Да не беше тоя твой урсуз байрактар, сега да си бюлюкбашия! Върви да смириш ония, твоите, върни се и тогава, тако ми аллаха, аз наистина ще те направя бюлюкбашия! — кълне се той и поглажда прошарената си брада.
На Чавдар се иска да оскубе тая брада, но си дава покорен вид и свежда поглед, за да не види пашата злия огън в очите му. До вечерта той е при Лалча. Зефирът отново гали поизбелялото му лице, брезите от двете страни на пътеката за Витоша, където става срещата, чинно му се кланят, като да казват „добре дошел, добре дошел“. С „добре дошел“ го срещат и хилядите. Пищовите гърмят и калпаците хвърчат във въздуха, докато Лалчо и Чавдар се прегръщат, занемели от радост. След това се оттеглят настрана и Чавдар казва на Лалча:
— Досега аз бях войвода, отсега тизе ще бъдеш! И от мене заръка: Или на пашата главата на маждрак, или конака му — на пепел!
Лесно е да се каже „глава на маждрак“, но пашова глава е това, зарад нея в София димят два еничарски казана, зарад нея бодърствува денонощната сейменска стража зад дебелите конашки зидове на беглербегството. С конски копита, нокти и куршуми не се събарят тия зидове, а да се проникне вътре — няма как. Това си мисли Лалчо, докато се припича на хайдушкия огън и гледа как Кара Михал от Кладница разсмива юнаците с една нахлупена до ушите еничарска шапка. „Същински еничарин!… И майка му не би го познала“ — мисли Лалчо и едно неочаквано досещане го кара да запре дъх: „Ако имах сто шапки… сто такива шапки…“ В следващия миг той е на крака и вика с пълен глас:
— Утре сме на път! На заранта хайдутите си предават от ухо на ухо, че Лалуш е намерил „ключ“ за софийските конаци. Но само ключ не е достатъчен, трябват и въоръжени хора. И тръгват Лалчо и Чавдар от село на село. Притропват конници по калдъръма, разлаят селските кучета и на мегдана заплющява червеният хайдушки байрак. Гласовитият Калифер от Сапарево се изправя на стремената и гласът му проехтява над селото:
— Слушайте Лалча войвода, слушайте Лалча! Който иска юначко да прави, нека дойде под хайдушкия байрак! Слушайте Лалча войвода, слушайте Лалчааааа-а!
Викал хайдушкият глашатай. От село в село и от село на село — дружината растяла и се умножавала. Докато тя се умножавала и въоръжавала, бързоходци били изпратени до черногорските и сръбски войводи с „хаир-хабера“ на Лалча:
— Елате, че тука се е възбунило. Сега му е време да ударим бега!
И започнали да се стичат хайдути от Пирин, от Шар, от Неготин: кукушчани с къделести мустаци, люти сърби от Метохия, каракалпаклии от Пирина — една двухилядна хайдушка армия, която оглавил Лалуш. Сговорили се на връх Петковден, когато в Боянската черква забие първа камбана — да ударят София. Чавдар се наел да разбие конашките врати и с това да измие хайдушкото петно.
На ден Петковден, призори, засилената сейменска стража по главната порта на конака забелязва по шосето откъм Нови хан, че към София се движи военна колона. Разтревоженият караулен началник тъкмо се кани да удари тъпаните за тревога, когато един конник се откъсва от колоната и полетява право към конака. В подножието на стената той разиграва коня и размахва накичената с пера татарска шапка:
— Даут ага на път за Бели град иска да се поклони с войската пред беглер бега.
Караулният началник отива при пашата и скоро се връща със заповед: „Да влезе!“
Заскърцват конашките врати и бавно се разтварят пред военната колона, водена от своя Даут ага, който язди начело врания си кон. Напетият ага, кръвнишкият вид на дружината му и светналите на слънцето маждраци предизвикват между посрещачите викове на възхищение. Възхищават се и едновременно се радват; стотина юначни еничари в застрашения от хайдути град са добре дошли, след като сеймените са вече опитали хайдушката попара. И пашата излиза да види тая изпратена му сякаш от провидението войска, когато става нещо невероятно: Даут ага измъква кривата си черкезка сабя и връхлита срещу своите посрещачи. Едновременно с това еничарите се впускат като побеснели да секат и мушкат втрещените пашови сеймени. Чаткането на конски копита се слива с предсмъртните писъци и сабления звек. По-лек от перушина, стокилограмовият софийски паша изтичва към тайния изход, но когато отваря вратичката, вижда нещо, от което щръкват космите на главата му: към неговата крепост се носи вълна от въоръжени хайдути и въздухът трепери от странния им рев. Пътищата за отстъпление са прорязани. Само еничарският Емин ага може да го спаси. Но барабаните на емина тепърва започват да бият „сбор“. Хайдутската атака ги е сварила неподготвени. Припреният тропот по стълбите показва на пашата, че предрешените на еничари хайдути го дирят. Замирисва му на пепел и кръв. Тогава си припомня Лалчовата „измет дружина“ и отчаяно маха с ръка: