Чеда на Магията

Александър Драганов Чеда на Магията

1.

Езерото край малкия град Мартинстаун не беше много голямо и погледа на човек можеше да го обхване цялото, но въпреки това имаше нещо магично в него. Разположено в края на малка, но гъста горичка, то имаше тъмни, дълбоки води, често покривани с мъгли, а плуващите по него дънери придобиваха причудливи форми и често заблуждаваха местните жители и туристите, че в него живее нещо подобно на Неси — макар учените неуморно да повтаряха, че дори в Лох Нес да има нещо, то езерото край Мартинстаун категорично няма нито размера, нито дълбочината за да приюти подобно същество. Местните хора обаче бяха суеверни и избягваха да ходят до него. В древни времена тук имало дракон, нашепваха легендите, пронизан от слабо известен английски мъченик, умрял от отровата му. Според друга легенда самия сър Гауейн бил победил съществото.

Шумата издаваше неприятен трошащ се звук под краката на Майкъл, а и той не искаше да идва на проклетото място. Момчето нервно прокара ръка през русата си коса и продължи изкачването по тясната горска пътечка, която щеше да го изведе до брега.

Джеси беше там, както и очакваше. Дребната му кльощава фигура седеше неподвижно до брега и само вятърът, рошещ черната коса на другото момче разваляше впечатлението, че то е неподвижна статуя, изваяна от неизвестен скулптор досами мрачните води на езерото, чиито дребни вълнички хипнотично привличаха погледа, сякаш мамейки се да те погълнат в себе си.

— Джеси! — извика Майкъл и другото момче виновно се обърна. Зелените му очи бяха тъжни и уплашени.

— Джеси! — повтори Майкъл и седна до доведения си брат. Висок и снажен, той изглеждаше много по-висок от него, макар всъщност да бяха на една възраст, шестнадесетина годишни.

— Пак си избягал от училище — каза Майкъл и сините му очи гневно проблеснаха. — На всичко отгоре пак са те скъсали по химия.

По-малкото момче сви рамене.

— Точните науки не ми се удават.

— Та ти не полагаш никакви усилия да им помогнеш да ти се удадат! — избухна Майкъл. — Отсъстваш от часове, вкъщи не учиш нищо, цялото си време прекарваш до тоя гьол. Мартинския динозавър ли чакаш да видиш?!

— Не започвай и ти — помоли го Джеси. — Не се дръж като господин Клостърс. — Имаше предвид учителя по химия.

— Господин Клостърс е прав! За нищо не ставаш! — викна за последно Майкъл и после веднага съжали за думите си. Джеси се сви като коте, подгонено с вестник.

— Извинявай — каза по-тихо Майкъл, — знаеш, че не исках да кажа това.

Джеси не отговори.

— Страх ме е за теб, братле — рече Майкъл. — Сякаш те губим. Какво става?

Джеси помълча за миг, продължавайки да гледа тъмните води на езерото.

— Пак почнах да сънувам кошмари — каза накрая и в очите му блеснаха сълзи.

— О, Джеси — въздъхна Майкъл и го прегърна. По-дребното момче се сви до него.

Джеси бе сирак, с неизвестен баща, майката умряла още докато е бил съвсем малък. Семейството на Майкъл, заможни и добри хора, го бяха осиновили и отгледали заедно със собствения си син. Майкъл бе мечта за всеки родител. Старателен ученик, макар и без да е зубрач, добронамерен към всички, винаги встрани от всякакви бели, висок и хубав — пример за цялото училище на Мартинстаун.

Джеси бе по-проблемен. Добър и чувствителен, но много затворен в себе си и не показваше интерес към почти нищо. Като по-малък бе измъчван от ужасяващи кошмари. Един и същи сън, повтарящ се неколкократно — как бяга, а майка му — поне той твърдеше, че е майка му — бива повалена от черно същество, излязло като от филм на ужасите — с черни прилепоподобни криле, с очи, червени като въглени.

Джеси твърдеше, че това същество е живо и че то е причината за смъртта на майка му, а не инфаркта, констатиран от лекарите.

Считаха го за луд дълго време и Майкъл не знаеше дали тези, които го казват не са донякъде прави. Но за него нямаше значение. Той винаги бе до доведения си брат, винаги го подкрепяше и го успокояваше. Постепенно кошмарите на Джеси престанаха, но ето че отново се бяха върнали.

Майкъл погледна дребната фигурка на доведения си брат и го укори нежно:

— Защо не ми каза досега?

Джеси преглътна избилите сълзи и прошепна в отговор:

— Мислех, че ще ми се смееш.

— Аз да ти се смея? — Майкъл бе шокиран. — Но това е пълен абсурд. Не помниш ли, че винаги бях до теб?

— Тогава бяхме на осем — отвърна Джеси, — бяхме малки. Сега вече не сме. А и ти нямаш време за глупостите ми.