Драконът наклони жълтите си очи към малкия магьосник и Джеси потръпна от дълбочината на погледа му.
— Сега ни остави, Джеси.
Той кимна и се отдалечи.
Когато се прибра в стаята си, се метна под завивките и бързо заспа.
7.
Стоеше до езерото край Мартинстаун. Тъмните му води бяха станали съвсем черни, като катран и се вълнуваха като морско вълнение. В него този път плуваше Вилхелм, а не Мартинския динозавър и всъщност не плуваше, а се давеше. До него викаха хора — Майкъл, Тиара, Лийна и Далвон, но той и ги чуваше, застанал втренчен и хипнотизиран в бушуващите води на езерото.
Накрая Вилхелм потъна и вълните се отвориха, като от тях излезе магистрала, а по магистралата към него се носеше черна кола, поглъщаща светлината и сееща пълен мрак. Тя го приближи и вратата и се отвори, а от нея излезе барон Саркорос такъв, какъвто го помнеше от първата им реална среща, но с една разлика — дългия му шлифер се бе превърнал в черни криле, които с плющене се клатеха напред-назад, а очите му бяха червени и от тях капеха кървави сълзи.
— Мислиш си, че правиш нещо, нали, момче — изсъска старецът и Джеси се сви под думите му. — Мислиш, че си станал значим. Но ти си едно нищожество. Аз ще те смачкам и ще погълна душата ти завинаги.
Джеси отвори уста да отговори, но от нея не излезе и звук.
— Аз надживях баща си, който командваше цели армии. Кралят, който го съсече също изтля пред очите ми. Ти ли ще ме спреш, дете? Дете на мрака? — баронът се разтресе от зъл смях. — Или може би те ще ти помогнат? — вдигна ръка, сочейки тичащите наоколо хора. — Но те са сухи листа, понесени от вятъра.
Не, искаше да извика Джеси.
— Те ще умрат — от протегнатата ръка на Саркорос изхвръкнаха червени пламъци. Те обхванаха първо Тиара, после архимага, принцесата, а накрая и брат му.
— Виждаш ли? — устните на демоничния старец се разтвориха в хищна, вълча усмивка.
Джеси изкрещя.
— Джеси, Джеси! — чу гласа на брат си и отвори очи. Видя разтревожената физиономия на Майкъл над себе си и заплака от облекчение, прегръщайки го с всичка сила.
— Жив и здрав си — захлипа той, без да пуска брат си.
— Разбира се — неловко се засмя Майкъл и прегърна в отговор брат си. — Макар че може да ме задушиш, ако продължаваш да ме стискаш така. Но защо реши, че ми има нещо? Да не съм говорил насън?
Джеси не отговори, а продължи да стиска брат си. Кошмарът му бе ужасяващо реален.
В стаята нахлуха Вилхелм в гущеровата си форма и архимагът Далвон, носещ нощна шапка.
— Какво става? — попита старецът. — Всичко наред ли е?
Джеси кимна и най-сетне освободи Майкъл от прегръдката си.
— Просто лош сън, това е. Много лош сън.
Далвон приседна на леглото до братята.
— Разкажи ми.
Джеси пребледня и с треперещ глас разказа за нощния кошмар. Накрая гласът му стана пресеклив.
— И тогава от ръцете му изригнаха тези червени пламъци и… и… — по бузите на Джеси отново се стекоха сълзи — той ви изби всичките.
— Това няма да се случи, Джеси — опита се да го успокои Далвон. — Старият барон не е чак толкова силен.
— Измамата и ужасът са неговите единствени оръжия — изръмжа Вилхелм. — Освен това аз плувам като риба. Драконите не се давим така лесно.
Архимагът докосна с длан челото на Джеси, сетне му се усмихна топло.
— За тази нощ няма да има повече кошмари.
Дребничкото момче се отпусна назад и заспа кротък сън.
На следващата сутрин Майкъл отиде кисел към залата на Тиара, за да си изяде дневната порция бой. Поне брат му бе оставен да се наспи. Подозираше, че днес единственият човек, който може да обезпокои Джеси е принцеса Лийна. Тя бе чула от разговорите в замъка за нощната атака на барон Саркорос и пребледняла дойде да види как е Джеси, като свари Майкъл по хавлия, карайки го да се чувства доста неудобно.
Тези мисли изчезнаха от главата му, когато влезе в залата и видя как Тиара размахва изключително красив меч, а в краката й блещукаше сребриста броня.
— Добро утро — поздрави го.
— Виж, защо не започнеш методично да ме пребиваш — изсумтя Майкъл. — И без това разбрах истинското ти отношение към мен в последните дни, няма нужда от излишни любезности.
Тиара постави меча настрана и извърна поглед настрана.
— Удари ме — каза накрая.
Майкъл се поколеба, сетне поклати глава.
— М-не. Знаеш ли, омръзна ми от тъпите ти уроци. Всеки път се мъчиш да ме накараш да направя грешка и когато успееш, отнасям я шамар, я шут в зъбите. Когато я оправям — пак. И когато се предполага, че съм заучил твоето смотано движение за награда ми хвърляш един къч за последно. Ами писна ми. Аз не съм идиот и отказвам да бъда унижаван ежедневно. Няма повече да идвам на уроците ти. Викни гущера си, да се млатите, той изглежда по-здрав.