Тиара се олюля. В очите й първо блесна гняв, но след това сведе глава.
— Когато казах удари ме, говорех сериозно. Няма да се съпротивлявам. Всичко, което каза, е вярно.
— Така ли? — усмихна се криво Майкъл. — Значи така си общувате в Ралмия, за да обидите някой — кроше. После, за да се извините давате той да ви прасне. Ами аз няма да участвам — момчето се завъртя на пети, излезе и затръшна вратата на залата зад себе си.
Не се върна в стаята си, за да не занимава Джеси с глупостите си, вместо това напосоки избра няколко коридора и влезе зад една от вратите. Озова се в библиотека.
В нея стоеше Раджак. Четеше книга.
— Здравей, момче от друг свят — каза оркът и се усмихна свирепо. — Изглеждаш изнервен.
— Не ми се говори за това — вдигна предупредително ръце Майкъл.
— Да не е нещо с ездачката?
Майкъл изпъшка.
— Набила те е — отгатна Раджак.
— То да беше само веднъж — изсумтя момчето, облекчено, че има на кого да се оплаче. — Всеки ден. Не знам защо. Не съм тъп. Разбрах от първия скапан спаринг, че е по-добра. Няма нужда всеки път да ме оставя с изплезен език, за да ми се доказва.
Раджак се намръщи.
— Искаш ли да се погрижа за нея — попита меко.
Майкъл килна глава към него.
— Какво искаш да кажеш?
Раджак вдигна едно огромно чепато дърво до себе си и му се усмихна свирепо.
— Ела и ще видиш.
Майкъл имаше лошо предчувствие, но кимна. Върховният жрец на Прокълнатия го поведе по познатите коридори до залата и с трясък отвори вратата. Тиара се извърна рязко към него. Изглеждаше зачервена, но тона й бе като плющене на бич.
— Какво искаш, Раджак?
— Да се поразкърша — отговори оркът с противна усмивка. — Само книги чета и се схващам напоследък.
Тиара вдигна един дълъг меч до себе си и кимна.
— Да те видя, тогава.
Майкъл остана зашеметен от това, което последва. Оркът и жената се хвърлиха един срещу друг в дуел с умопомрачителна скорост. Тиара разкри пълната си сила и нападаше със скорост, която Майкъл не мислеше за възможна. Раджак обаче въртеше огромния си дебел жезъл в тайфун около себе си и с лекота отбиваше всичките й атаки.
Каквито и удари, каквито и хватки да опитваше Тиара, Раджак ги отбиваше с небрежна лекота. Изходът от битката бе предизвестен. Единият край на тоягата удари китката на жената, и мечът й изхлузи от изтръпналите й пръсти. Другият се стовари върху черепа й. Тиара падна с писък на земята, хващайки се за главата, на която със сигурност растеше огромна цицина.
— Ако удрях сериозно, сега щеше да си мъртва, коте — изсмя се грозно оркът, сетне се обърна към Майкъл.
— Надявам се да се чувстваш отмъстен, пале. — И с грозен кикот излезе от залата.
Майкъл погледна с ужас отдалечаващия се жрец и се притече на помощ на падналата жена.
— Добре ли си? — попита той и приклекна до нея. — Къде е балсамът?
Видя го на колана й, трескаво го взе и изсипа част от съдържанието в устата й. Тиара се закашля и бавно се изправи.
— Защо беше това? — учуди се Майкъл. — Аз… аз съм виновен. Аз му се оплаках и той… — Младежът бе объркан и стреснат. — Съжалявам. Държах се като бебе.
Тиара се засмя и за пълен ужас на Майкъл го целуна звучно по устните.
— Не, ти си просто очарователен — каза тя и въздъхна. — Само допреди половин час ме мразеше. Сега трепериш над мен.
— Аз… — заекна Майкъл, но Тиара го прекъсна.
— Старият Раджак обаче е умен, макар и брутален. Такава е орската култура, такава е и вярата в Прокълнатия, сурова. Начинът, по който се отнесе с мен имаше две посоки. На теб показа какво означава гневът ти и те отблъсна от него. На мен — стана сериозна, — показа как съм се отнасяла с тебе. Получих каквото заслужавах. Извинявай! — В очите й блестеше истинско съжаление.
Майкъл се размекна.
— Има начин да не ти се сърдя вече — ухили се той и двамата се целунаха отново.
— Ти наистина си невероятен — засмя се малко нервно Тиара. — Аз мисля, че за днес ни стига толкова бой и… хммм… да. Утре ще продължим и ти обещавам, че ще бъда много по-внимателна.