8.
— Благодаря ти — малко нервно каза Лийна, виждайки книгата която бе поискала да кацва като гугутка на чина й.
— За нищо — сви рамене Джеси. — Ти какво пишеш сега?
— Заучавам една ужасна лековита магия. Прилага се върху пострадал от нападение на… — момичето сбърчи нос — птици?
— Толкова ли са свирепи пилетата в Ралмия? — учуди се момчето.
— Ами не — отвърна Лийна, — но явно е имало, хмм, прецеденти.
Двамата продължиха да преписват и запаметяват заклинанията, които Далвон им бе дал да научат, но след известно време принцесата пак въздъхна.
— Е, това мисля да го прескоча.
— Кое — отговори леко раздразнен Джеси. Бе стигнал до средата на едно особено интересно бойно заклинание: мятане на светкавици.
— Тази магия е абсолютно безсмислена… или по-точно, вече е безсмислена.
— За какво става дума? — заинтригува се момчето.
— Лек срещу нападение от Обитателя. Обитателя е древно чудовище от миналото на Ралмия. Вече обаче го няма. Джуджето Клаус, един от спътниците на великия крал Александър го е убил. Тази магия не служи за нищо.
— Съвършено права си, скъпа, не я пиши — чу се отговорът на Далвон, който тъкмо влизаше в кабинета си. — За сметка на това следващото вълшебство е за лек след драконова атака и е изключително актуално и полезно. Освен това е дълго и затова те съветвам вместо да си хортуваш с Джеси, по-добре хващай перото.
Принцесата вдигна вежди, но продължи да пише.
— Я да видя ти докъде си стигнал — Далвон приближи чина на Джеси.
— Оу — възкликна, — светкавици. Това е… доста трудна магия, ако искаш я пробвай. Бавно кажи заклинанието на глас, докато вдигаш пръсти към някаква цел, по възможност нежива. Едва ли ще стане нещо, но…
Във въздуха се чу съсък.
— Оу — повтори архимагът, скръбно гледайки разбитото си бюро, — наистина си талантлив.
— Ужасно съжалявам — сви се Джеси, гледайки невярващо ръцете си. Нямаше и представа как бе успял да извади такива огромни, назъбени червени мълнии.
— Няма нищо, Джеси, моя е вината, че не се съобразих с потенциала ти — въздъхна Далвон, сетне се обърна към него. — Наистина много впечатляващо, моето момче. Повечето магьосници…
— Какво? — попита Джеси.
— Повечето магьосници едвам правят светкавици през целия си живот — обади се зяпналата Лийна — и всички ги нагряват най-много до синьо. В цялата история на Ралмия само Прокълнатия е произвеждал червени светкавици, които изстрелвал от очите си.
— Виждам, че си свършила лековитата магия за драконово нападение! — остро отговори архимагът. — Не обръщай внимание на тази малка прилика, Джеси, ти все пак нямаш нищичко общо с Прокълнатия. Нека сега видим прогреса на брат ти с меча.
— Мога ли и аз да дойда? — попита Лийна.
Далвон я погледна сепнато.
— Но после ще допишеш за драконовия лек — отвърна й и намигна. Принцесата изсумтя.
Майкъл бе отишъл в тренировъчната зала с доста противоречиви чувства. Бяха осъществили някакъв по-нормален — и значително по-приятен — контакт с Тиара през изминалия ден, но сега той се опасяваше, че нещата ще се върнат към стандартните битки, в които бе живата мишена за Тиариния боен стил.
Драконовата ездачка обаче го посрещна седнала и до нея стояха огромния красив меч, с който си бе играла вчера — и който не бе използвала срещу орка — и сребърната броня, която също от вчера бе подготвила.
— Добро утро — каза Майкъл, леко напрегнат.
— Здрасти. Днес ще продължим с тренировките, но първо искам да ти дам нови оръжия.
— Така ли? — поколеба се младежът. — Меч и броня.
— Мечът на Дракона и Бронята на Сребърната Луна — поясни тя. — Много могъщи оръжия, изковани в древни времена. Благодарение на чудотворната им сила крал Александър успял да надвие в дуел най-великия мечоносец в историята на Ралмия — Черния Лорд Дакавар.
— Не съм убеден, че съм достоен за такива оръжия — отговори Майкъл. — Макар че не зная дали битките с Черния Лорд Дакавар са били по-тежки от упражненията с теб.
— Щом съм ти дала, значи съм те преценила за достоен. Не философствай, а се обличай — каза Тиара.
Момчето охотно облече доспехите, които бяха леки и се чувстваха като втора кожа върху него. В мига, в който взе Меча усети невероятна сигурност и умение.
Тиара изтегли своя собствен дълъг, леко закривен меч и за пръв път в очите и Майкъл прочете известна — даже значителна — доза предпазливост.