Битката започна бавно, сякаш противниците се изучаваха един друг, което бе странно, тъй се бяха изучили през последните няколко седмици. Постепенно темпото се ускори и за пръв път от началото на бойните им срещи, Майкъл имаше надмощие.
Бронята на Сребърната Луна лесно абсорбираше всеки удар, който драконовата ездачка успееше да му нанесе, а Мечът на Дракона държеше и насочваше по невероятен начин ръката му.
Когато младежът притисна Тиара до пълна защита, тя се принуди да разкрие истинските си умения и прибягна до акробатични скокове, резки отстъпления и контраатаки, с които се мъчеше да намери пролука в магическата защита на Майкъл.
Но това не беше никак лесно. Битката между двамата се проточи. В залата започнаха да идват наблюдатели, но нито един от бойците не обърна внимание. Майкъл определено изпитваше невероятно удоволствие от новите си придобивки и се бе превърнал в сребърна сянка. Тиара обаче бе много бърза и ловка, нападаше отгоре, отдолу, отдясно, отляво, диагонално, отвесно, но всеки път младежът отбиваше атаките й, изтиквайки я все повече към единия от ъглите на залата.
Отчаяна, тя се реши на рискована хватка и влезе в директен сблъсък. Меча на Дракона свали оръжието й почти до земята и малко оставаше да го изхвърли от ръцете й, когато тя се изви като котка във въздуха и изрита противника си в лицето.
Майкъл изпъшка и падна назад.
— Майк! — чу се младежът гласа на Джеси.
— Добре ли си? Извинявай! — в този миг приклекна до него Тиара. — Аз…
Момчето не й обърна внимание, а бавно се изправи.
— Не сме свършили — каза той и надигна Меча на Дракона още веднъж.
— А — дочу се гласът на Далвон, — това е интересно, но…
— Остави го — отекна и ръмженето на Раджак, — това е важно.
Тиара отстъпи назад, объркана.
— Сърдиш ли ми се? — попита тя, пообъркана.
— Не — отвърна Майкъл, макар да не бе съвсем сигурен, — но не сме свършили.
И този път той нападна, оставяйки желанието на Меча да вкуси победа да го водят. Магическото оръжие отново затрака по кривия меч на Тиара, който вече бе нащърбен и изхабен.
Тя се бе изморила от постоянните скокове и знаеше, че няма повече зайци в шапката си. В сините очи на Майкъл блестеше студен огън и той триумфално извика, когато оръжието изхвърча от ръцете на младата жена, а подир миг Меча на Дракона се опря до гърлото й.
В залата гръмнаха аплодисменти.
Майкъл се усмихна щастливо, приближи драконовата ездачка и отново я целуна по устните.
— Заслужих си го — ухили се той и се обърна към брат си, който бе дотичал да го поздрави. Захвърли Меча на Дракона настрани и доволен прегърна Джеси. Знаеше, че магическите оръжия са били решаващото преимущество в негова полза, но имаше отчаяна нужда от това. Той обичаше да печели, затова и винаги се бе стремял да е силен в училище, добре изглеждащ и сигурен в себе си. Ала в последно време се бе чувствал слаб и излишен, но ето че сега отново бе на върха.
Вдигна брат си във въздуха и Джеси, гледащ към усмихналата се зад него Тиара й намигна. „Казах ти, че е номер едно“, оформиха беззвучно устните му.
— Наистина много хубава победа срещу един от най-добрите войни на Ралмия — каза Далвон.
— Тези двамата можеха да затруднят дори и мен — чу се гласът и на Харолд, който за пръв път от много време се бе появил в Замъка.
— Скромен както винаги — засмя се елфът Арлеан.
Раджак бе застанал в ъгъла на стаята и не участваше в общото веселие. Беше се наметнал в плащ с дълбока качулка, която бе надвесил над лицето си. Ухили се, когато видя как се прегръщат братята, но като цяло си оставаше мрачен.
— За Тиара ли беше? — попита го принцеса Лийна, която бе застанала до него.
— Не — оркът се усмихна топло на момичето. — Майкъл си заслужи победата.
— Глупости — сърдитото изръмжа Вилхелм. — Тиара му бутна аванс с тази броня.
Оркът се намръщи.
— А според теб момчето нямаше ли нужда от известна компенсация за това, че тя тренира бойни изкуства с дракон от шестгодишна?
Драконът изсумтя.
След около половин час доброто настроение напусна залата.
— Баронът няма да ни чака повече — обобщаваше ситуацията Далвон. — По границата с Планините на Забравата се струпват грамадни пълчища орки, гоблини и гноми, които размахват флага на древното баронство на Саркорос. Виждат се обаче и други, по-зловещи флагове, на ак-Орках, свещения град на пустинните орки. Техният гнусен вид също е струпан в огромни количества далеч от родината си. Още по-тревожно е, че към армията на барона се присъединяват и зли хора — дезертьори, наемници, разбойници и главорези, подмамени от обещания за богатства или подлъгани от баналните му, но ефективни речи.