Майкъл хвана брат си за брадичката и вдигна лицето му срещу своето.
— Хей, глупчо — каза той, — когато има проблем, ми казваш, окей? Преди заедно изгонихме онова черно същество от сънищата ти. Сега пак ще го разкараме. Ясно?
Джеси кимна и признателно прегърна Майкъл.
— Благодаря ти — каза той.
— За нищо — смутено отвърна Майкъл, но след това отново стана мрачен. — Загазил си, братле.
— Оф, ще я оправя тая химия… — изсумтя Джеси, но Майкъл го прекъсна.
— Не е това. Плъховете искат да те бият.
— Плъховете? — зяпна Джеси.
Плъховете бяха изметта на училището. Много тъпи младежи, прекарващи свободното си време като изглаждаха и без това малкото си мозъчни гънки с джойнт и тъмна бира.
— Но защо?
Майкъл помълча.
— Надявах се ти да ми кажеш — каза накрая.
— Никога не съм ги предизвиквал с нищо — възмути се Джеси. — Защо ще искат да ме нападат? Знаеш какъв съм!
— Знам — усмихна се Майкъл и шеговито разроши черната коса на брат си. После пак стана сериозен. — Мисля, че искат да те набият, защото са тъпи.
— Това е ясно — ухили се Джеси, но Майкъл го прекъсна.
— Сериозен съм. Ти не влизаш в координатната им система. Не си зубрач, като мен, нито „пич“ като тях самите. Имат те за „сдухан“ и искат да си го върнат за това, че не те разбират.
— Но те… — Джеси увеси нос, сетне вдигна изплашено глава. — Те могат да се опитат да нападнат и теб, ако решиш да ме защитиш.
— Тц, няма да стане — отговори Майкъл. — Аз съм първенец в училище. Участвам в пиеси, плувам в училищните надпревари и тъй нататък. Ако ме пипнат, ще ги изхвърлят. Но те и теб могат да изхвърлят, де. Обещай ми, че ще спреш да бягаш от часовете.
Джеси се намръщи, но кимна.
— Обещавам. Но го мразя това гадно даскало.
— Дай му шанс — настоя Майкъл. — По литература си добър, поне когато става дума за творчество.
Джеси сви рамене.
— А сега нека да идем вкъщи, че ще се простудим до това гадно езеро. Никога не съм разбирал какво толкова му харесваш…
— Ами, това например — Джеси го прекъсна и вдигна ръка.
Майкъл се извърна и замръзна.
На двадесетина метра навътре във водата нещо се издигаше. И не беше дънер. Беше като змийска шия, с две гърбици отзад.
— Мартинския динозавър! — прошепна той. — Значи е истина!
— Да — сви рамене Джеси, — но не знам дали е динозавър. Виждал съм го много пъти, но някога си мисля, че идва от мъглите над езерото, а не от дълбините му.
— Но защо никога не си ми казвал? И как така от мъглите? — не разбра Майкъл.
— Щеше ли да ми повярваш? — отговори Джеси. — Аз твърдя, че майка ми е убита от чудовище. Няма да е голяма крачка напред да кажа, че виждам друго чудовище в езерото.
— Джеси! — Майкъл го погледна обвинително. — Мислех, че си имаме по-голямо доверие!
— Аз ти имам доверие. Не знам обаче дали ти ми имаш.
Майкъл се жегна в първия момент, но после осъзна, че Джеси е прав. Двамата се бяха отчуждили в последно време.
— А за мъглите — продължи брат му, — смятам, че този „динозавър“ е по-скоро видение от някаква друга реалност. Толкова тъп по биология не съм. То не може да живее в толкова малко езеро.
— Не знам — отвърна Майкъл, наблюдавайки как странното създание отново се потапя във водата. — Не знам — повтори той.
Внезапно духна студен вятър и двамата потрепериха.
— Искаш ли да ходим в сладкарницата за горещ шоколад? — внезапно се ухили Майкъл.
— Да — нахили се Джеси в отговор, — понякога ти идват страхотни идеи.
И двамата се спуснаха надолу по горските пътеки.
2.
Плъховете се веселяха пред двора на училището — тъжна гледка. Четири грозни, дебели момчета: двама бели, един пакистанец и един младеж от африкански произход, с размъкнати и лекьосани дрехи; разменящи си бутилка бира и тресящи се на фона на някакъв евтин рап, който ехтеше от касетофон-менте, поставен на пейка. Околните ги заобикаляха отдалеч и в погледите им се четеше странна смес от страх, отвращение и презрение.
Но на Плъховете не им пукаше. Те деляха света на две групи — пичове, като тях самите от една страна, зубрачи и сдуханяци от друга. В това разделение те бяха готините, а другите бяха тъпи, непоръбени и непотребни.
Плъховете не се впечатляваха от нищо. Бяха твърде готини за това. Красивите неща в живота ги отегчаваха, а сериозните — дразнеха. Решаваха с юмруци противоречията си с останалия свят. Учителите бяха вдигнали ръка от тях. Полицаите ги възнаграждаваха с шамари и от време на време някоя образователна нощ в участъка.