Жрецът се обърна и благодари на Мустар.
— Казва да се пазим от Саркорос, защото той има черна магия, а тя променя хората и орките.
— Добър съвет — кимна Далвон и стисна ръката на Мустар. Това направиха и Тиара, и братята Сандърс.
— А сега е време да тръгваме! — каза Раджак и не след дълго петимата отново бяха на път. Селото постепенно се отдалечи зад гърбовете им, а неприятното топло време на деня започна да ги измъчва за сметка на студа, който пропълзяваше обратно нощем. За няколко дни местността се промени към истинска пустиня и групата разбра, че е започнала последния и най-тежък етап от своето пътуване. Майкъл и Джеси бяха гледали филми за Сахара и Гоби, а като малки бяха и чели приключенски романи, описващи ужасите на подобни степи, но нищо не можеше да ги подготви за изпитанието, с което се сблъскаха.
Пустинята на Жарта беше безкрайна, хълмиста и покрита с пясък, който влизаше през всички процепи на дрехите и причиняваше ужасен сърбеж. Най-влудени бяха Майкъл и Тиара, които носеха брони, през които дори не можеха да се почешат. Младежът често бъхтеше по доспехите си без видим резултат, освен че побесняваше още повече.
Денем жегите бяха невероятни и скоро се съгласуваха да пътуват само нощем. Тогава обаче се сблъскваха с непоносим студ. Резките температурни амплитуди ги разболяха и дори железният Раджак изглеждаше измъчен. За щастие, бяха се запасили с вода, но трябваше да я пестят, а храната им се разваляше от горещините и им остана да ядат само сухари, които пък изобщо не ги засищаше. Пустините бяха пусти от живот, като изключим разнообразни насекоми и влечуги, които пъплеха нощем за безкрайно отвращение на странниците.
Тяхната цел, обясняваха Далвон и Раджак, бе оазисът на Марак-и-асбах, древно култово място, посветено на легендарен демон от оркската митология. Оттам имало таен проход, който щял да ги изведе до Храма на Ужаса, сърцето на укрепения глад ак-Орках.
Оазисът обаче бе далеч и затова пътят им се точеше бавно и безкрайно, а умората почти ги повали. Единствено мехлемите на Мустар ги спасиха от жестоки слънчеви изгаряния.
Нито Майкъл, нито Джеси имаха идея колко точно дни са се лутали из жарката пустиня. Един ден оазисът просто се появи пред тях, така ненадейно, че Тиара се уплаши да не е мираж. За щастие беше си съвсем истински.
Растителността в него бе гъста и, което бе по-важното — ядивна — вкусни портокали и банани заситиха глада, а бистрата вода, течаща от един близък извор най-сетне утоли жаждата им.
След като хапнаха и пийнаха, петимата легнаха да спят, забравили постове и опасности.
Пустинните орки отчаяно се хвърляха настрани от пътя на черната карета. Тя се движеше сама и издаваше страховито ръмжене, което хвърляше съществата в ужас. Само землянин би разпознал в нея старинния автомобил, с който Саркорос бе издирвал братята Сандърс в Мартинстаун.
Накрая каретата спря пред Храма на Ужаса, огромно здание с високи кули, боядисани в червено. От главната му порта, по стълбите слязоха добре облечени орки, които раболепно се проснаха по очи, щом вратата на колата се отвори и от нея излезе самият барон, все така увит с дългото си палто и нахлупил бомбето.
— Добре дошли у дома, велики господарю Саркорос — рекоха орките и баронът им кимна хладно.
— Докладвайте как вървят нещата при вас!
— Продължаваме да събираме войници, велики господарю — отговори един от орките, все така забил поглед в земята. — Армията ви се разраства, защото могъщият ви Талисман вдига нови и нови скелети.
— Значи всичко върви по план — усмихна се доволно Саркорос. — Много скоро цяла Ралмия ще е моя и вие ще бъдете богато възнаградени.
В този миг един от орките се изправи и доближи барона с поредица от ниски поклони, подшушвайки му нещо на ухо.
— Виж ти, виж ти — усмихна се злорадо Саркорос, — това наистина е добра новина, Аджак. Изглежда плановете ми ще се осъществят дори по-лесно отколкото смятах. А враговете ми ще страдат повече от границите на възможното.
— Какво да правим с другите пленници, господарю Саркорос? — попита Аджак.
— Избийте ги — сви рамене барона, — нали още организирате гладиаторски зрелища? Хвърлете ги на мантикорите. Но — баронът се обърна към Аджак, — рядката птичка оставете на мен.
20.
Майкъл гледаше втренчено уродливата статуя пред себе си и тежко преглътна, забелязвайки оръжията, които държаха многобройните й ръце.