Стените около него се залюляха, сякаш бяха челюстите на огромно менгеме, заплашващи да го премажат в стоманената си хватка. Подът се надигна и пропадна, като че ли бе разлюлян от невидими вълни.
Чейс бе завладян от усещането за нестабилност, усещане, че светът е крехък и променлив като трептящ мираж — същото усещане го докара и в болницата, когато го обявиха за седемдесет и пет процента нетрудоспособен и го пенсионираха. Не можеше да му позволи да го завладее отново — най-добрият начин да се бори с него беше, като ограничи пределите на своя собствен свят, като потърси утеха в уединението. Бен си наля още една чаша уиски.
Телефонният звън го изкара от дрямката му точно когато мъртъвците го докосваха с меките си, бели, разложени ръце.
Той рязко се изправи в леглото си и изкрещя, а ръцете му бяха протегнати напред, за да се предпази от студеното им докосване.
Когато осъзна къде се намира, както и че е съвсем сам, Чейс се отпусна в леглото изтощен и се вслуша в звъненето на апарата. След трийсетина иззвънявания вече нямаше друг избор, освен да вдигне слушалката.
— Ало?
Беше госпожа Филдинг.
— Само исках да видя как сте. Наред ли е всичко?
— Да.
— Много бавно вдигна слушалката.
— Бях заспал.
Тя се поколеба за миг, сякаш обмисляше какво да каже.
— Приготвила съм швейцарски бифтек, гъби, печена царевица и картофено пюре за вечеря. Ще слезете ли да хапнем? Аз няма да мога да се справя с толкова много храна.
— Не мисля, че…
— Едно младо момче като вас трябва да се храни добре.
— Вече съм вечерял, благодаря.
Тя замълча. После каза:
— Добре. Но жалко, че не искате, защото съм приготвила такива чудесни неща.
— Съжалявам, но не съм гладен.
— Може би утре вечерта?
— Може би — отвърна Чейс и затвори, преди госпожа Филдинг да му предложи да похапнат заедно по-късно.
Ледът се топеше в чашата с недоизпитото уиски. Той го изля в умивалника и напълни чашата отново, прибавяйки неизменните кубчета лед. Вкусът му бе горчив като лимонова кора, но въпреки това го изпи. Потърси някаква храна, но единственото, което ставаше за ядене, бяха няколко ябълки.
Чейс отново включи малкото черно-бяло телевизорче и започна бавно да сменя местните канали. Нищо освен новини, новини, новини и едно анимационно филмче. Предпочете филмчето.
Изобщо не беше интересно.
След скучната анимация се спря на архивен филм.
Като се изключеше уговорката с убиеца, цялата му вечер бе свободна.
Точно в шест телефонът иззвъня.
— Ало?
— Добър вечер, Чейс — каза убиецът. Гласът му още беше дрезгав.
Бен се изправи в леглото.
— Как си тази вечер?
— Добре съм.
— Знаеш ли с какво се занимавах цял ден?
— С проучване на моята персона.
— Точно така.
— Кажи ми тогава какво си открил — поинтересува се Чейс, сякаш очакваше да чуе нещо ново за себе си. Впрочем, не беше съвсем изключено.
— Първо, роден си тук преди малко повече от двайсет и четири години — на единайсети юни 1947 година в Болницата на милосърдието. Родителите ти са загинали при автомобилна катастрофа преди няколко години. Учил си в общинско училище и си завършил тригодишна ускорена програма, специализирайки бизнес администрация. Представил си се отлично по всички предмети, с изключение на няколко дисциплини — Основи на физическите науки, Биология първа и втора част и Химия първа част. — Убиецът продължи да шепне няколко минути, изброявайки маловажни факти, които Чейс смяташе, че никой друг освен самия той не знае. Съдебни отчети, документи от колежа, вестникарски архиви и още половин дузина източници бяха дали повече информация на непознатия от всички статии на „Прес-Диспач“.
— Мисля, че говоря твърде дълго по тази линия — каза убиецът. — Време е да се преместя в друга кабина. Телефонът ти подслушва ли се, Чейс?
— Не.
— Няма значение, аз ще се прехвърля и ще ти се обадя отново след няколко минутки. — Връзката прекъсна.
Пет минути по-късно убиецът се обади отново:
— Това, което ти казах досега, са дреболии, Чейс, суха трева. Сега ще добавя някои неща и ще поразмишлявам малко над тях. Да видим дали мога да хвърля запалена клечка в тревата.
— Пробвай.
— Значи — започна непознатият, — наследил си голяма сума пари, но почти нищо не си изхарчил от нея.
— Не е чак толкова голяма.
— Четирийсет хиляди долара след данъците, а живееш оскъдно.
— Откъде си толкова сигурен?
— Днес се поразходих до бърлогата ти и разбрах, че живееш в обзаведена стая на третия етаж. Когато те видях да се прибираш, ми направи впечатление, че не си облечен много добре. Преди да ти подарят този новичък мустанг, не си имал никаква кола. Следователно голяма част от наследството ти се е запазила, като вземем предвид, че пенсията ти покрива дневните ти разходи.