— Разбира се.
Съдията се засмя, сякаш се възхищаваше на себе си.
— Видях те да влизаш в Кейн Билдинг и се вмъкнах достатъчно бързо във фоайето след теб, за да успея да видя кой асансьор взимаш и на кой етаж отиваш. На осмия етаж освен кабинета на доктор Фоувъл, се намират приемните на двама зъболекари и офисите на три застрахователни компании. Нищо не ми костваше да погледна там и да попитам за теб секретарките и регистраторите, все едно съм твой стар приятел. Оставих кабинета на психиатъра за най-накрая, понеже бях сигурен, че си там. Щом си изясних, че не си на нито едно от другите места, дори не рискувах да надзърна в приемната на доктор Фоувъл. Всичко беше пределно ясно.
— И какво от това? — попита Бен.
Надяваше се, че гласът му звучи равнодушно и не издава истинските му чувства. Някак си беше много важно да направи добро впечатление на Съдията. Отново се потеше. Може би трябваше да се изкъпе отново, след като разговорът с убиеца приключеше. И със сигурност щеше да има нужда от питие — от едно студено питие.
— Щом като разбрах, че си в кабинета на психиатъра — продължаваше Съдията, — реших, че трябва да се сдобия с копие на историята на заболяването ти. Скрих се в сградата и изчаках всички служители да си тръгнат.
— Не ти вярвам — каза Чейс. Предчувстваше какво ще последва и се страхуваше какво ще чуе.
— Ти не искаш да ми вярваш, но ми вярваш. — Съдията си пое дълбоко дъх, преди да продължи: — Към шест часа на осмия етаж не остана никой. В шест и половина отворих вратата към кабинета на доктор Фоувъл. Поназнайвам нещичко от тези неща и бях особено внимателен. Не повредих ключалката, нито задействах алармата — просто там нямаше такава. Потрябва ми още половин час да разбера къде се съхраняват епикризите и да намеря досието ти, а после го копирах.
— Между другото, това се нарича „кражба с взлом“.
— Така си е, ама е нещо съвсем дребно на фона на убийството.
— Значи признаваш, че си извършил убийство.
— Не. Наказание. Обаче властите няма да разберат. За тях то е убийство. Те са част от проблема. Не са добри защитници на справедливостта.
Чейс си замълча.
— Ще получиш по пощата, най-вероятно вдругиден, пълни копия на бележките на доктор Фоувъл за теб заедно с екземпляри от няколко статии, които той е публикувал в различни медицински списания. Ти си споменат във всички, а в някои става дума единствено за теб. Е, не имитира името ти, разбира се. Той те нарича „пациента Ч“. Обаче е повече от ясно, че това си ти.
— Не знаех, че е направил това — измърмори Бен.
— Статиите са адски интересни, Чейс. От тях можеш да разбереш какво си мисли той за теб. — Тонът на Съдията се промени, стана високомерен и в него прозвуча презрение. — Като прочетох тези материали, Чейс, научих достатъчно, за да определя наказанието ти.
— О, така ли?
— Разбрах защо си получил медала си за храброст.
Чейс мълчеше.
— Разбрах за тунелите и какво си правил в тях — продължаваше Съдията, — как не си направил нищо, за да попречиш на лейтенант Захария да заличи следите и да фалшифицира рапорта. Мислиш ли, че Конгресът щеше да те награди с медал за храброст, ако знаеха, че си избивал мирни жители, а?
— Спри.
— Ти си избивал и жени, нали така?
— Може би.
— Убивал си жени и деца, Чейс. Мирно население!
— Не съм сигурен дали съм убил някого — промърмори Бен повече на себе си, отколкото на Съдията. — Дръпнах спусъка, но… беше много тъмно… стрелях по стените… не знам…
— Мирни граждани.
— Ти нямаш никаква представа какво беше там.
— Убивал си деца. Що за звяр си бил ти, Чейс?
— Млъкни! — изрева Бен и скочи на крака. — Какво знаеш ти за това? Бил ли си някога там, налагало ли ти се е да служиш в тази ужасна страна?
— Никакви патриотични дитирамби няма да променят мнението ми, Чейс. Всички обичаме страната си, но повечето от нас знаят, че си има граници за…
— Глупости! — извика Бен.
Той не можеше да си спомни да се е ядосвал така от момента на нервния си срив. Е, случваше се да се ядоса за това или онова, на някого или на нещо, но никога не беше стигал до такива крайности.
— Чейс…
— Обзалагам се, че си бил привърженик на войната. Обзалагам се, че си бил от онези хора, заради които аз се озовах там. Лесно е да се определят норми на поведение, да се разсъждава за границата между доброто и злото, когато изобщо не си се доближавал до мястото, където бушува войната, а то се намира на петнайсет хиляди километра от дома ти!
Съдията се опита да възрази, но Чейс не му позволи.
— Изобщо не съм искал да ходя там. Никога не съм вярвал в необходимостта от тази война и през цялото време умирах от страх. Преследваше ме само една мисъл — как да остана жив. В онзи тунел не можех да мисля за нищо друго. Това там не бях аз. Бях класически случай на параноик, живеех в сляп ужас и всичко, което имаше значение, бе да се измъкна оттам.