Докато работеше, Уолъс заразпитва Чейс:
— Как ви се стори той по телефона?
— Трудно е да се каже.
— Стар? Млад?
— На средна възраст.
— Акцент?
— Не.
— Говорни дефекти?
— Не. Отначало гласът му беше много дрезгав и пресипнал, сигурно заради схватката ни.
— А помните ли съдържанието на всеки телефонен разговор?
— Горе-долу.
— Разкажете ми. — Детективът се настани в единственото кресло в стаята и кръстоса крака. Изглеждаше все едно е заспал, но умът му бе остър като бръснач.
Чейс разказа на полицая всичко, което можеше да си спомни от разговорите си със Съдията. Детективът му зададе няколко въпроса, благодарение на които и някои позабравени подробности изплуваха от паметта му.
— Прилича на религиозен маниак — каза накрая Уолъс. — Всички тия глупости за разврат, грях и наказания.
— Може би. Но не бих започнал да го търся по сектантските сбирки. Според мен се отнася повече за морално оправдание на убийствата, отколкото за истинска вяра.
— Вероятно е така — съгласи се детективът. — Такива като него се срещат по-често от другите психари.
Джим Тапингър приключи с работата си. Той обясни на Чейс как действа подслушвателното устройство, а после му разказа за проследяващото оборудване, което използва телефонната компания, за да засече и определи евентуалното местонахождение на Съдията, когато позвъни отново.
— Е — зарадва се Уолъс, — май днес ще се прибера навреме у дома. — Само при мисълта за предстоящите осем часа сън клепачите му натежаваха, а очите му се зачервяваха още повече.
— Само още едно нещо — обади се Бен.
— Да?
— Ако успеем да заловим този тип, трябва ли на всяка цена да уведомите пресата за моето участие в операцията?
— Защо питате? — учуди се полицаят.
— Защото ми писна да бъда знаменитост и хората да ме тормозят ден и нощ.
— Ако го спипаме — каза Уолъс, — всичко ще стане известно в съда.
— Но не и преди това, така ли?
— Мисля, че не.
— Разбирам — рече Чейс. — Във всеки случай аз ще трябва да присъствам на процеса, нали?
— Вероятно.
— Но ако пресата не узнае нищо дотогава, шумът ще бъде два пъти по-малко.
— Ама вие наистина сте ужасно скромен — усмихна се Уолъс. Преди Бен да успее да му отговори, той го потупа по рамото и си тръгна.
— Искате ли едно питие? — попита Бен, обръщайки се към Тапингър.
— Не, благодаря, когато съм на служба, не пия.
— Ще имате ли нещо против, ако аз…
— Не, не, пийте си спокойно.
Чейс забеляза с какъв интерес го наблюдава Тапингър, докато си взимаше две кубчета лед и си наливаше от уискито. Е, този път не си напълни чашата догоре… изглежда, присъствието на полицая го караше да се въздържа.
Когато Бен седна на леглото, полицаят му каза:
— Четох за вашите подвизи там.
— Да?
— Това е истински героизъм.
— Нищо подобно.
— Не, така си е — настоя Тапингьр. Той седеше в креслото, което бе преместил близо до апаратурата си. — Мисля, че там е било истински ад, но едва ли някой, който не е бил във Виетнам, може да го разбере.
Чейс кимна.
— Предполагам, че медалите не означават много за вас. Имам предвид, че след онова, което сте преживели, за да ги заслужите, те изглеждат доста незначителни.
Бен вдигна поглед от чашата, изненадан от проницателността на събеседника си.
— Прав сте. Те наистина не означават нищо. Тапингър продължи:
— Навярно е доста трудно да се върнеш от подобно място и да се опиташ да заживееш нормално. Спомените не умират толкова бързо.
Чейс тъкмо си отвори устата да отговори, когато видя как събеседникът му гледа многозначително чашата в ръката му, и си замълча. Сега ненавиждаше полицая почти толкова, колкото и Съдията. Бен отпи голяма глътка.
— Аз ще си налея още едно — каза. — Сигурен ли сте, че не искате?
— Абсолютно — рече Тапингър.
Когато Чейс отново седна на леглото с нова чаша уиски, специалистът по подслушване го предупреди да не вдига слушалката, преди лентата да е започнала да се върти. След това отиде в тоалетната, където се забави почти десет минути. Когато се върна, Бен го попита:
— Докога ще го чакаме?
— Обаждал ли се е и друг път толкова късно — като изключим тази нощ?
— Не — отвърна Чейс.
— Тогава ще се опитам да поспя — каза Тапингър, отпускайки се в креслото. — Лека нощ.
На сутринта Бен се събуди от шепота на мъртъвците, но това се оказа само шумът от течаща вода в банята. Тапингър вече бе станал и сега се бръснеше.
След няколко минути той отвори вратата на банята и влезе в стаята със свежо лице, възкликвайки:
— На вашите услуги! — Изглежда, след прекараната нощ в креслото не се чувстваше уморен.