Чейс стана и се запъти към банята. Започна бавно да се занимава със сутрешния си тоалет — колкото повече време прекараше тук, толкова по-малко щеше да му се налага да говори с полицая. Когато бе готов, часовникът показваше десет без петнайсет. Съдията още не се бе обаждал.
— Какво имате за закуска? — попита Тапингър.
— Нищо, съжалявам — отвърна Бен.
— Все трябва да имате някаква храна. Не е задължително да е нещо топло. Сандвич със сирене, бекон с яйца — всичко мога да ям сутринта.
Чейс отвори хладилника и извади торбичката с ябълки.
— Само това имам.
Тапингър изгледа с недоумение ябълките и празния хладилник, после премести поглед към бутилката уиски на бюфета. Не каза нищо.
— Дайте ги насам — каза с престорен ентусиазъм, поемайки пликчето от Бен. — Вие искате ли?
— Не.
— Трябва да хапнете нещо на закуска — рече Тапингър. — Дори и съвсем малко. Това подпомага работата на стомаха, зарежда ви с енергия за целия ден.
— Не, благодаря.
Полицаят грижливо обели две ябълки, наряза ги на парченца и започна бавно да ги дъвче.
В десет и половина Чейс започна да се безпокои. Ами ако Съдията не се обадеше днес? Перспективата да прекара целия ден и вечерта с Тапингър и да се събуди отново от шума на течаща вода в банята му се струваше непоносима.
— Имате ли човек, с когото да се редувате? — попита Бен.
— Ако работата не се проточи твърде дълго — каза той, — ще се справя и сам.
— А колко дълго очаквате да се проточи?
— Ами — прецени Тапингър, — ако до четирийсет и осем часа престъпникът не се обади, ще извикам заместника си.
Още четирийсет и осем часа с Тапингър надали щяха да бъдат най-приятните на света, но сигурно беше по-добре да е с него, отколкото с друг полицай. Джим беше твърде любопитен и наблюдателен, но за сметка на това не бе особено разговорлив. Да си гледа, щом толкова му се иска. И нека си мисли, каквото си ще за Чейс. Стига да продължава да си държи устата затворена, нямаше да имат никакви проблеми. По обяд Тапингър излапа още две ябълки и буквално застави Бен да изяде една. Това на нищо не приличало, роптаеше полицаят, ето защо решиха Чейс да излезе и да купи панирано пиле, пържени картофки и салата от зеле за вечеря.
В дванайсет и половина Чейс изпи първата си чаша „Джак Даниълс“ за деня.
Тапингър го видя, но не каза нищо. Този път Бен не му предложи питие. В три следобед телефонът иззвъня. Въпреки че от вечерта чакаха именно това, Чейс не желаеше да вдига. Само защото до него беше Тапингър, който го подтикваше да отговори, сложил специалните си наушници, Бен вдигна с неохота слушалката.
— Ало? — гласът му звучеше напрегнато и дрезгаво.
— Господин Чейс?
— Да — каза той, моментално разпознавайки гласа.
Не беше Съдията.
— Обажда се госпожица Прингъл от кабинета на доктор Фоувъл. Искам да ви напомня, че утре имате назначен час за три следобед. Петдесетминутен сеанс, както обикновено.
— Благодаря ви — отвърна Чейс. Госпожица Прингъл винаги звънеше предния ден, за да напомня на пациентите, но Бен беше забравил за това.
— Утре в три — повтори тя и затвори.
В пет без десет Тапингър заяви, че no-скоро ще умре от глад, отколкото да изяде предложената му от Чейс пета ябълка.
Бен не възрази срещу ранната вечеря, взе парите, които Джим му даде — той каза, че ще му ги върне — и излезе навън да купи пилето, картофките и салатата. Взе и голяма кока-кола за полицая, но нищичко за себе си. Щеше да се задоволи с обичайното. Вечеряха в пет и петнайсет, без да разговарят. Гледаха някакъв стар филм по телевизията.
След около два часа се появи Уолъс. Изглеждаше изключително уморен, макар че беше застъпил дежурството си в шест — преди по-малко от час.
— Господин Чейс, ще мога ли да поговоря за малко насаме с Джим? — попита той.
— Разбира се — отвърна Бен.
Влезе в банята, затвори вратата и пусна водата в умивалника. Шумът му действаше на нервите и му напомняше за шепота на мъртъвците.
Спусна капака на тоалетната чиния и седна, взирайки се в празната вана. „Трябва да я почистя“ — помисли си. Зачуди се дали Тапингър бе забелязал колко занемарено е тук.
Минаха по-малко от пет минути, преди Уолъс да почука на вратата.
— Извинявайте, че ви изгонихме така от собствената ви квартира — усмихна се той. — Полицейски работи.
— Нямахме късмет. Навярно господин Тапингър вече ви е казал.
Детективът кимна. Изглеждаше смутен и избягваше да погледне Чейс в очите.
— Разбрах.
— Никога досега не е правел толкова големи паузи.
Полицаят го изслуша и рече:
— Знаете ли, напълно е възможно да не се обади повече.