— Обажда се Бенджамин Чейс, Луиз. Помниш ли ме?
— Естествено — каза тя. Изглежда, наистина се радваше да чуе гласа му. — Как сте?
— Бива.
— Случило ли се е нещо? Мога ли да ви помогна с нещо?
— Бих искал да поговоря с теб, ако е възможно — каза Чейс. — За това, което се случи понеделник вечерта.
— Ами… добре.
— Няма ли да те разстрои разговорът?
— Не — отвърна тя и попита: — Можете ли да дойдете сега?
— Ако е удобно…
— Чудесно. Сега е десет — какво ще кажете след половин час, в десет и половина?
— Добре.
— Ще ви чакам. — Тя затвори телефона толкова тихо, че отначало Бен даже не разбра, че връзката е прекъсната.
Започваше да се схваща, все едно целият бе бинтован. Той се изправи, протегна се, взе ключовете за колата и довърши питието си.
Когато стана време да тръгва, изведнъж му се прииска да си остане вкъщи. Внезапно осъзна как тази доброволно поета от него мисия щеше да промени живота му, да наруши навиците, които си бе изработил в месеците, след като се бе уволнил от армията. Повече нямаше да има нито сутрешни закуски в града, нито следобедно гледане на филми, нито четене на книги и наливане с уиски, докато не станеше време за сън. Ами ако рискува и остане тук? Съдията ще бъде заловен — след няколко седмици или в най-лошия случай, след няколко месеца. И Чейс ще остане жив.
Обаче следващия път убиецът можеше и да не пропусне…
Бен проклинаше всички, заради които бе изгубил своето безметежно съществуване — местната преса, Търговската асоциация, Съдията, доктор Фоувъл, детектив Уолъс, Джеймс Тапингър…, но знаеше, че трябва да се справи сам със ситуацията. Единствената му утеха беше надеждата, че тяхната победа е временна. Когато всичко това приключеше, той щеше да се върне в стаята си, да затвори вратата и да се отдаде на тихия и спокоен живот.
Когато излизаше от къщата, госпожа Филдинг не се появи и Чейс сметна това за добър знак.
Семейство Елънби — майката и дъщерята — живееха в неголяма двуетажна тухлена къща, построена в неоколониален стил. Тя се намираше в онази част на Ашсайд, където бяха домовете на хората от средната класа. Два клена растяха в началото на малката алея, водеща към къщата, а два бора се издигаха в края й. Пред бялата врата с медно чукче имаше две стъпала.
Бен потропа и на вратата се показа Луиз. Бе облечена с тънка бяла блузка и носеше бели шорти. Изглеждаше така, сякаш последния половин час беше прекарала пред огледалото.
— Влезте — покани го.
Дневната се оказа точно такава, каквато си я представяше — обзаведена със скъпи мебели в колониален стил, цветен телевизор, поставен върху шкафче, килимчета с ресни върху полирания боров паркет. Не беше мръсно, но следи от небрежност се откриваха навсякъде — разхвърляни списания, засъхнали кръгове от чашки на масичката за кафе, следи от прах тук и там.
— Седнете — подкани го Луиз. — Канапето е много удобно, както и голямото кресло на цветя.
Той избра канапето.
— Съжалявам, че те безпокоя толкова късно вечерта… — започна Бен.
— Не се тревожете за това — прекъсна го тя. — Изобщо не ме безпокоите.
Чейс едва разпозна хлипащата девойка, която бе видял в колата на Майкъл Карнс в понеделник вечерта.
— След като свърших училище, мога да си лягам, когато поискам — каза му тя. — И обикновено го правя призори. Есента отивам в колеж — вече съм голямо момиче. — Тя се усмихна така, сякаш гаджето й никога не е било намушквано с нож пред очите й. — Искате ли да ви донеса нещо за пиене?
— Не, благодаря.
— А ще имате ли нещо против аз да пийна нещо?
— Пийте си спокойно.
Той се загледа в елегантните й крака, докато тя вървеше към барчето.
— Сигурен ли сте, че не искате да пийнете? — попита го, докато приготвяше коктейла си.
— Напълно.
Докато смесваше напитките, тя бе застанала с гръб към него, бедрата й се бяха изпънали, а овалното й дупе бе леко вирнато нагоре. Това можеше да бъде неосъзнатата поза на момичето, в което вече се е пробудила жената, но която още не разбира съвсем в какви съблазни може да въвлече мъжете. Не беше изключено обаче поведението й да е съвсем преднамерено.
Когато се върна с питието си и отново седна на канапето, Чейс я попита:
— Достатъчно голяма ли си, за да пиеш?
— На седемнайсет съм — отговори тя. — Почти на осемнайсет. Вече не съм дете, нали? Може да нямам двайсет и една, за да пия в заведенията, но това е собственият ми дом и кой може да ме спре?
— Така е.
Само преди седем години, помисли си той, когато беше на нейната възраст, седемнайсетгодишните девойки изглеждаха на седемнайсет. Май сега порастваха доста по-бързо — или поне си мислеха, че са пораснали.