Потръпвайки от болка, започна да се облича.
— Имате поща — каза му госпожа Филдинг, излизайки от дневната, докато зад гърба й се чуваше веселият смях на публиката от някакво телевизионно предаване. Тя взе обикновения кафяв плик от масичката в антрето и му го подаде. — Както сам виждаш, няма обратен адрес.
— Сигурно е някаква реклама. — Бен пристъпи към входната врата, надявайки се хазяйката му да не забележи скованата му походка и да не започне да го разпитва за здравето му.
Обаче нямаше за какво да се тревожи, тъй като тя, изглежда, се интересуваше повече от съдържанието на плика, отколкото от него самия.
— Не може да е реклама. В обикновените пликове без обратен адрес пристигат само предложения за женитба — а това тук определено не е такова — и порнографска литература. — Изражението й изведнъж стана доста строго. — Няма да търпя никаква порнографска литература в къщата си.
— Няма защо да се притеснявате.
— Значи не е такова, а?
— Не. — Той отвори плика и извади ксерокопията на психичното си досие и статиите от списанията, които Съдията беше обещал да му прати. — Един приятел, който знае, че се интересувам от психология и психиатрия, от време на време ми изпраща любопитни материали по тези въпроси.
— О, така ли било? — възкликна госпожа Филдинг, удивена от обстоятелството, че наемателят й има такива интелектуални интереси, за които тя дори не е предполагала. — Ами… надявам се, че не съм ви притеснила…
— Ни най-малко.
— … но в никакъв случай няма да търпя порнографска литература в къщата си.
Едва въздържайки се от коментар по отношение на разкопчания й халат, Чейс каза:
— Напълно ви разбирам.
Той излезе и се качи в колата си, измина три пресечки и отби. Едва тогава започна да разглежда ксерокопията.
Записките на доктор Фоувъл, направени по време на сеансите, бяха толкова неразбираеми, че Бен ги остави за по-късно. За сметка на това проучи внимателно петте статии — три от тях бяха преснети от самите списания, а двете бяха написани на ръка. Във всички проличаваше високомерието и самонадеяността на психиатъра, а егоизмът му бе нетърпим. Макар името на Чейс да не се споменаваше, той разпозна себе си в така наречения „пациент Ч“ и бе поразен от драстичното изкривяване на фактите, поднесени на аудиторията. Всеки симптом на Бен беше преувеличен до такава степен, че да се изтъкне още повече голямата заслуга на лекаря за подобряването на състоянието му. За неуспешните си опити Фоувъл не казваше нищо, обаче без никакви угризения си приписваше подходи и методи, които никога не беше прилагал и за които навярно се бе сетил със закъснение. Според доктора Чейс беше „един от онези млади мъже, които отиват на война с още неоформен нравствен мироглед и които са послушни пионки в ръцете на манипулиращите ги висшестоящи, изпълняват безпрекословно всяка тяхна заповед и извършват всякакви зверства, когато им наредят, без да поставят под въпрос моралния аспект на заповедите.“ На друго място разбра, че „пациентът Ч“ „пристигна при мен от военна болница, където се бе възстановявал от тотален нервен срив, за да се интегрира отново в обществото. Причината за изживяната от него криза се корени не в чувството му за вина, а в изключителния ужас, който той е изживял при перспективата за собствената си смърт — не в загрижеността му за останалите, а в осъзнаването на собствената му тленност и страха му от смъртта.“ „Копеле такова“ — помисли си Чейс. Вината беше неизменният му спътник, независимо дали беше буден или заспал. Осъзнаването на собствената му тленност изобщо не го плашеше, за Бога, а точно обратното — това бе единствената му утеха и известно време той се молеше само да събере сили и да сложи край на живота си.
Фоувъл беше написал, че „пациентът Ч продължава да страда от кошмари и импотентност, като според него това са единствените му страдания следствие на страха му. Като се запознах по-добре със случая, осъзнах, че истинският проблем на пациента Ч се корени в подразбиращата се липса на нравствени ценности у него. Той никога не би могъл да се излекува психологически, докато не се помири със своето ужасяващо минало, а не би могъл да се помири с миналото си, докато не осъзнае напълно и не приеме тежестта на престъпленията, които е извършил — пък били те и по време на война.“ Да осъзнае и да приеме! Сякаш Чейс безгрижно бе дърпал спусъка, бе газил в кръвта на жертвите си, а след това бе потърсил някое усърдно ваксаджийче, което да излъска ботушите му. Господи!
Доктор Дж. Слоун Фоувъл — изключителният психиатър, изповедник и стълб на нравствената извисеност — продължаваше: „Накрая започнах един дълъг и труден процес, използвайки най-изтънчени и разнообразни методи, с помощта, на който да накарам пациента Ч да осъзнае идеята за нравствеността и да приеме собствената си вина. Ако той се окаже способен да развие истинско чувство за вина по отношение на това, което е сторил, тогава вината може да бъде облекчена впоследствие посредством прилагането на класическа терапия. Сигурно тогава ще бъде възможно и пълното му излекуване.“ Чейс пъхна обратно материалите в кафявия плик и го захвърли под седалката.