Беше потресен от мисълта, че бе прекарал толкова много време под грижите на лекар, който нито го разбираше, нито имаше способността да го разбере. За един доста дълъг период от време Бен вярваше, че другите могат да го спасят, но спасението можеше да дойде или от Бога, или от самия него. Обаче след онова, което преживя в Югоизточна Азия, вече не беше напълно сигурен в Господ.
Гражданският архив, който бе разположен в подземния етаж на кметството, представляваше образец за акуратност. Просторното помещение бе разделено на две от стъклена преграда, зад която три жени печатаха на пишещите си машини с такава бързина и ритъм, като че ли бяха част от някакъв симфоничен оркестър. Чейс се облегна на щанда за посетители и зачака да му обърнат внимание.
Най-пълната и най-възрастната от жените — на табелката, поставена на бюрото й, пишеше „Нанси Онюфьр, администратор“ — стигна до края на страницата, извади я от пишещата машина и я сложи в контейнера с подобни формуляри.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
Той вече бе решил да използва похвата, който най-вероятно прилагаше и Съдията, докато се ровеше из личния му живот. Затова каза:
— Проучвам семейната история. Ще ми разрешите ли да погледна в градските архиви?
— Естествено — отвърна му Нанси Онюфър. Тя стана от стола си, заобиколи бюрото си, отиде до вратата в края на помещението и му отвори. Даде му знак и Бен се запъти към нея.
Останалите две жени продължиха да пишат на машините си със скоростта на картечница. Изглежда, в Градския архив работата кипеше с пълна сила, за разлика от повечето държавни учреждения. Това обаче надали се дължеше на нещо друго освен на строгия контрол, който упражняваше Нанси Онюфър над подчинените си. Нещо в нея напомняше на Чейс за сержантите, които обучаваха новобранците в казармата.
Той я последва в помещението отвъд стъклената преграда, където се намираха бюрата и писалищата на чиновниците. През един противопожарен изход влязоха в голяма стая, на чиито стени имаше стелажи, отрупани с дебели папки. Други папки, подредени на купчини, се намираха в средата на стаята, а в единия край на помещението имаше изподраскано писалище с три дървени стола.
— Всички папки са надписани — каза отсечено Нанси Онюфър. — Секцията вдясно съдържа свидетелствата за раждане, тук са смъртните актове, архивът на отдела по здравеопазване е ей-там, а разрешенията за баровете и ресторантите са в онзи ъгъл. На рафтовете отсреща пазим копия от данните на наборните комисии, а до тях са протоколите по бюджета на Градския съвет за последните трийсет години. Започнахте да се ориентирате, нали? В зависимост от съдържанието информацията във всяка папка е подредена по абучен ред или по хронология. Всичко, което разместите, трябва да оставите на тази маса. Не се опитвайте да го връщате обратно, това е моя работа и аз я върша по-добре от вас. Без да се обиждате.
— Няма проблеми.
— Нямате право да изнасяте нищо от тази стая. Ако ви е необходимо, асистентките ми ще направят фотокопия на тези документи, които ви интересуват. В случай че нещо изчезне от това помещение, ви чака глоба от пет хиляди долара и две години затвор.
— Уха…
— И да не пушите!
— Аз не пуша.
— Това е добре.
Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Значи и Съдията е попаднал тук толкова лесно! Чейс се надяваше, че има някаква процедура по регистрацията на онези, които идват да се ровят в архива. Имайки предвид експедитивността на Нанси Онюфър и законите срещу кражба на документите, изобщо не беше за чудене, че в учреждението почти нямаше посетители.
Той намери своето свидетелство за раждане, както и протокола, с който Градският съвет бе гласувал да се организира галавечеря в негова чест. В копието от военното си досие откри всички факти около явяването си на наборни комисии и одобряването за военна служба.
Лесно. Твърде лесно.
Когато напусна помещението с папките, Нанси Онюфър го попита:
— Намерихте ли онова, което търсехте?
— Да, благодаря ви много.
— Няма нищо, господин Чейс — каза тя и му обърна гръб, връщайки се към работата си.