Бен спря.
— Познавате ли ме?
Тя го погледна и се усмихна.
— Всички в този град ви познават.
Той се приближи до бюрото й.
— Ако не знаехте кой съм, щяхте ли да ме попитате как се казвам и да ми поискате документ за самоличност, преди да ме допуснете до архива? — попита той.
— Естествено. Никой не е откраднал нищичко оттук за последните дванайсет години, през които работя в архива, но аз продължавам да записвам всеки, който идва. — Тя потупа бележника на края на бюрото си. — Веднага вписах и вашето име.
— Може да ви прозвучи странно, но бихте ли могли да ми кажете кой е идвал тук във вторник? — Бен забеляза, че госпожа Онюфър се колебае, и бързо добави: — Виждате ли, постоянно ме безпокоят разни репортери, а аз не желая да се вдига шум около името ми. Те май вече разгласиха за мен всичко, което може да бъде разгласено. Подочух, че един местен журналист пише серия статии за мен за голямо национално списание, но без моето съгласие, и бих искал да разбера дали е бил тук миналия вторник.
Бен си мислеше, че лъжата му е съшита с бели конци, но госпожа Онюфър се хвана. Та той беше герой от войната все пак!
— Сигурно е много досадно. Но журналистите са си такива — никога не те оставят на мира. Не виждам нищо лошо в това да ви кажа кой е посещавал архива във вторник. В списъка с посетители няма нищо секретно. — Тя разгърна бележника си.
— Само девет души са били тук. Тези двамата са от една архитектурна фирма и проверяваха нещо, свързано с водата и електричеството по проектите, които изготвят. Познавам ги. Тези четирите са жени, а вие търсите мъж, поради което ги игнорираме. Значи остават трима — този, този и този.
Тя му посочи имената, а Чейс се престори, че се опитва да си спомни.
— Не… Мисля, че… Май не е нито един от тях.
— Мога ли да ви помогна с нещо друго?
— Само имената им ли записвате, или изисквате и личните им карти?
— Винаги искам документи за самоличност, освен, ако не познавам човека.
— Е, благодаря ви все пак за помощта.
Нанси Онюфър затвори бележника си, усмихна се на Чейс и се върна към печатането.
Когато той напусна Съдебната палата, вече беше пет без петнайсет. Умираше от глад, затова влезе в ресторанта „Дайъмънд Дел“ — едно от любимите му заведения, когато беше ученик.
Беше изненадан от апетита си. Докато седеше в колата си, излапа два сандвича със сирене, голямо количество картофи и зелева салата, поливайки всичко това обилно с пепси. Това бе повече от количеството, което бе консумирал за цял ден през изминалата година.
След като се нахрани, влезе в най-близката телефонна кабина и намери телефонните номера на тримата мъже, посещавали архива във вторник. Когато се обади на първия, попадна на жена му. Тя му даде служебния телефон на мъжа си, Бен му позвъни и още щом чу гласа му, бе убеден, че това не е Съдията. Вторият мъж си беше вкъщи и гласът му също не приличаше на този на убиеца.
В указателя нямаше никакви сведения за третия мъж — Хауърд Девор — което можеше да означава, че телефонният му номер или не е включен в указателя или че името е измислено. Госпожа Онюфър обаче винаги изискваше документи за самоличност, следователно, ако Съдията използваше фалшиво име, трябваше да има достъп и до фалшив паспорт.
Понеже Чейс не се доверяваше на паметта си за всички подробности около убиеца, влезе в близкото магазинче и си купи малък бележник и химикалка. Вдъхновен от експедитивността на Нанси Онюфър, той изготви следния списък:
1. Псевдоним — Съдията
2. Псевдоним — Хауърд Девор
3. „Арийското братство“
4. Няма криминално досие (отпечатъците му не фигурират в полицейските регистри)
5. Ключалките не го затрудняват (кабинетът на доктор Фоувъл)
6. Има червен Фолксваген
7. Има пистолет със заглушител
Бен седеше в колата си и изучаваше списъка. След известно време добави:
8. Най-вероятно безработен или в отпуск
Това му се струваше единственото възможно обяснение за обажданията по всяко време, проследяването му онзи следобед, както и отделените два дни за проучване на биографията му. Гласът на убиеца не звучеше като на възрастен човек; следователно не можеше да е пенсионер. Или не работеше, или беше в отпуск, или бе избягал от работа.
Но как тази информация щеше да му помогне да залови копелето? Тя само стесняваше кръга на заподозрените. Местната икономика беше в доста лошо състояние, така че много хора бяха без работа. Освен това беше лято — сезонът на отпуските.
Бен затвори бележника и запали колата. Бе твърдо решен да научи самоличността на убиеца, обаче се чувстваше повече като Нанси Дру, отколкото като Сам Спейд.