Гленда Клийвър, младата блондинка, завеждаща отдела по съхраняване на справочните материали в „Прес-Диспач“, бе висока почти метър и осемдесет, само с пет сантиметра по-ниска от Чейс. За разлика от фигурата й гласът й беше мек като юлски ветрец, лениво раздвижващ отраженията на кленовите листа в огревите от слънцето прозорци. Тя се движеше много грациозно и Бен мигновено бе запленен от нея — не само заради тихата й красота, а и заради начина, по който сякаш успокояваше всички около себе си.
Тя обясни на Чейс как да работи с микрофилмите, съобщавайки му, че всички издания до 1 януари 1968 година се съхраняват на микрофилми за икономия на място. После го научи как да поръчва необходимите му ленти и да получава изданията, които още не са прехвърлени на филм.
— Тук често ли идват външни лица? — попита Бен.
— Отделът за справочните материали е основно за нуждите на вестника, но го посещават и външни лица. Идват горе-долу десетина души на седмица.
— И какво търсят?
— А вие какво търсите?
Той се поколеба за миг, после й разказа същата история, която бе изпробвал и върху Нанси Онюфър в градския архив.
— Събирам факти от семейната история.
— Това търсят и другите посетители. Лично аз изобщо не се интересувам от мъртвите си роднини. Едва издържам и живите, но…
Бен се засмя, изненадан да открие подобно странно чувство за хумор у жена с толкова приятна външност и нежен глас. Тя беше истинско въплъщение на контрастите.
— Значи не се гордеете с вашия род?
— Изобщо — рече тя. — Аз съм no-скоро мелез, отколкото чистокръвен екземпляр.
— Нищо лошо няма в това.
— Проучете родословното ми дърво — отвърна блондинката — и ще видите, че доста от предците ми са висели от клоните на дърветата с примки на шиите.
— Да не произлизате от род на конекрадци, а?
— В най-добрия случай.
На Чейс му беше толкова спокойно и приятно с нея, колкото не се бе чувствал с друга жена от операция „Жул Верн“ насам. Обаче, когато започнаха да си бъбрят, той осъзна колко е отвикнал от подобни разговори и въпреки че му се искаше да си създаде по-сериозни отношения с нея, не можа да измисли какво да каже и само попита:
— Ами… трябва ли да подписвам нещо, за да използвам архива?
— Не. Аз ще ви дам всичко, което ви е необходимо, а вие ще ми го върнете, преди да си тръгнете. Какво точно ви интересува?
Чейс бе дошъл тук не за да прави проучвания, а за да поразпита за външните посетители от миналия вторник, но никаква убедителна история не му идваше наум. Тук не можеше да използва същата измислица за нахалния репортер, която бе пробутал на госпожа Онюфър.
Освен това, макар че се бе подготвил да си съчини някаква история, в зависимост от обстоятелствата, откри, че изобщо не му се иска да лъже тази жена. Синьо-сивите й очи гледаха прямо и излъчваха такава откровеност и честност, че Бен веднага изпита уважение към нея.
От друга страна, ако й кажеше за Съдията и за опита му за посегателство върху живота му, а тя не му повярваше, щеше да се почувства като кръгъл идиот. Странно, но въпреки че я бе срещнал преди минути, не искаше да й направи лошо впечатление.
— Господине? — каза Гленда. — Мога ли да ви помогна с нещо? Кои издания искате да видите най-напред?
Преди Чейс да успее да отговори, един от журналистите пред апаратите за гледане на микрофилмите вдигна глава:
— Гленда, мила, може ли да ми донесеш всички дневни издания между 15 май 1952 и септември същата година?
— След малко. Господинът беше преди теб.
— Няма проблеми — обади се Чейс, възползвайки се от случая. — Не бързам.
— Сигурен ли сте? — попита девойката.
— Разбира се. Занесете му това, което му трябва.
— Ще се върна до пет минути.
Гленда прекоси стаята и влезе в помещението с архивите. Докато вървеше, и Бен, и журналистът не сваляха очи от нея. Въпреки че бе висока за жена, тя изобщо не бе тромава, а се движеше с чувствена котешка грация, която я правеше да изглежда крехка.
Когато девойката се върна, журналистът каза:
— Благодаря ви, задето ме изчакахте.
— Няма нищо — отвърна Бен.
— До единайсет трябва да съм приключил с материала, а дори не съм започнал да събирам източниците. — Той се обърна към апарата и започна да чете поредния вестник, без да разпознае Чейс.
Бен се върна при колата си, отвори бележника си и започна да изучава списъка, но нямаше какво да добави в него. Освен това не бе способен да види и никаква логическа връзка между познатите осем пункта. Затвори бележника, запали двигателя и потегли по магистралата „Джон Ф. Кенеди“.
Петнайсет минути по-късно вече се носеше по четирилентовото междущатско шосе извън пределите на града. Скоростомерът показваше сто и пет километра в час, а вятърът свистеше през отворения прозорец и рошеше косата му. Докато караше, си мислеше за Гленда Клийвър и не обръщаше никакво внимание на оставените зад гърба му километри.