— Съдържание.
— О-о. Статии?
— Пет.
— Пет статии?
— Психиатрия.
Озадачен, Фоувъл каза:
— Не подаваш правилно. Асоциирането на думи трябва да…
— Пациентът Ч.
Фоувъл бе така поразен, че не можа да каже нищо.
— Пациентът Ч — повтори Чейс.
— Как, по дяволите, си се добрал до…
— Една дума.
— Бен, не можем да обсъждаме такъв въпрос, разменяйки само по една дума. Сигурен съм, че си разстроен, но…
— Продължавайте да играете играта, докторе, и може би няма да дам публични изявления по повод петте ви статии и да ви направя за посмешище пред научните среди.
От другата страна на линията цареше гробовно мълчание.
— Пациентът Ч — изрече неумолимо Чейс.
— Ценен.
— Глупости.
— Ценен — настояваше Фоувъл.
— Използван.
— Грешка — призна психиатърът.
— Коригиране?
— Задължително.
— Следва?
— Сеанс.
— Следва?
— Сеанс.
— Моля, не повтаряйте отговорите си — предупреди Бен. — Нова дума. Психиатър.
— Лечител.
— Психиатър.
— Аз.
— Кучи син.
— Това е детинско, Бен.
— Маниак.
Фоувъл само въздъхна.
— Задник — каза Чейс и затвори.
От години не се бе чувствал толкова добре.
По-късно, докато правеше леки упражнения, си даде сметка, че разривът с психиатъра означава за него още по-силен отказ от предишния му живот, отколкото всичко, което бе сторил досега. Преди Бен си казваше, че най-накрая, когато самоличността на Съдията бъде установена и полицията се убеди в правотата му, той ще се върне към своето уединено съществуване на третия етаж от къщата на госпожа Филдинг. Обаче това вече не беше възможно. С решителния си отказ от услугите на психиатъра Бен признаваше, че се е променил завинаги и че бремето на неговата вина е намаляло.
Удоволствието, което бе изпитал при унижението на психиатъра, сега бе помрачено от плашещата перспектива да заживее отново живота си. Ако захвърлеше утехата на уединението, какво ли щеше да го замени?
Бен бе връхлетян от една нова и дълбока тревога. Да прегърнеш възможното съществуване на надеждата беше по-рисковано и плашещо от това да се хвърлиш смело напред под вражеския огън.
Бен се обръсна, взе душ и изведнъж осъзна, че е останал без нишки, които да следва в разследването си. Бе посетил всички места, където беше ходил Съдията, и въпреки това не бе открил нищо освен приблизително точното описание на престъпника, което не струваше нищо без истинското му име.
Обаче, докато си хапваше в една закусвалня на булевард „Галасио“, където приготвяха чудесни палачинки, Бен започна да мисли по-ясно и оптимистично. Можеше да се върне в механата в търговския център „Гейтуей Мол“ и да поговори с истинския Ерик Бленц — да го попита дали пък не познава случайно човека, отговарящ на описанието на Съдията. Струваше му се, че Съдията не е избрал случайно името на Бленц от телефонния указател. Възможно беше да се познават. А ако разговорът със собственика на кръчмата не доведеше до нищо, Чейс можеше да се върне при Гленда Клийвър, момичето от справочния отдел на вестник „Прес-Диспач“. Тогава щеше да я разпита за всички посетители от миналия вторник — нещо, което не бе направил, защото се боеше да не се изложи пред нея или да привлече интереса на журналистите в залата.
От една телефонна кабина близо до сладкарницата позвъни в справочния отдел, но оттам му отговориха, че в събота не работят. Тогава той потърси името на Гленда Клийвър в телефонния указател и набра номера й.
Тя отговори едва когато телефонът й иззвъня за четвърти път. Чейс бе забравил колко приятен е гласът й.
— Госпожице Клийвър, вероятно не си спомняте кой съм, но вчера бях при вас. Казвам се Чейс. Наложи ми се да си тръгна, докато бяхте извън стаята, търсейки информация за един от журналистите.
— Да, спомням си.
Той се поколеба как да продължи, след което изтърси нещо средно между молба и изискване:
— Името ми е Чейс, Бенджамин Чейс, и бих искал да ви видя отново, да ви видя днес, ако това е възможно.
— Да ме видите?
— Ами да, точно така.
След кратко мълчание тя попита несигурно:
— Господин Чейс… на среща ли ме каните?
Дотолкова бе отвикнал от тези неща — и бе така изненадан да разбере, че причините, поради които иска да я види, нямат нищо общо със Съдията — че се държеше като ученик.
— Ами… да, мисля, че да… ммм, среща… да, точно така, ако нямате нищо против.
— Интересен подход имате — отбеляза тя.
— Предполагам. — Толкова се страхуваше, че тя ще му откаже — и същевременно се боеше, че по някаква случайност би могла да се съгласи.
— Кога? — попита Гленда.