— Ами всъщност си мислех за днес, за тази вечер, за вечеря.
Тя мълчеше.
— Но сега си давам сметка, че трябваше да ви кажа по-рано…
— Няма проблеми — отвърна тя.
— Наистина ли? — Гърлото му беше пресъхнало и гласът му звучеше сподавено. Не можеше да повярва на случилото се.
— Обаче има един проблем — каза Гленда.
— Какъв?
— Вече съм започнала да мариновам един чудесен морски костур за вечеря. Приготвила съм и някои други неща. Не искам да отидат на вятъра. Искате ли да дойдете тук и да хапнем у нас?
— Добре — веднага се съгласи той.
Тя му продиктува адреса.
— Не е задължително да сте облечен официално. Чакам ви в седем.
— Значи дотогава.
Тя затвори, а Бен остана в телефонната кабина, целият разтреперан. В съзнанието му изплуваха ярки спомени от операция „Жул Верн“ — тесният тунел, спускането, ужасната тъмнина, страхът, бамбуковата решетка, жените, оръжията… кръвта. Коленете му се подкосиха, сърцето му заби учестено и той отново имаше чувството, че е там, в подземното бойно поле. Треперейки неудържимо, той се облегна на стената на кабината, за да не падне, и затвори очи.
Това, че си определи среща с Гленда Клийвър, по никакъв начин не намаляваше вината му за смъртта на онези виетнамки. Колко време беше минало, през което угризенията го измъчваха, но той бе превъзмогнал всичко сам. Беше изстрадал всичко сам.
Независимо от това обаче продължаваше да чувства, че да излезе с момичето не е много правилна постъпка. Това му се струваше безчувствено, егоистично и лошо.
Бен излезе от кабината.
Денят беше горещ и влажен. Подгизналата от пот риза бе прилепнала на гърба му подобно на вината, която го бе впримчила в обятията си.
Чейс постоя в една книжарница докъм пладне, след което тръгна по алеята към механата. Барманът му каза, че Бленц ще дойде в заведението някъде към един часа. Бен се разположи на едно от високите столчета до бара и застана така, че да може да наблюдава входа. Поръча си бира и започна бавно да отпива от нея, докато чакаше.
Когато Ерик Бленц се появи, облечен в бял измачкан костюм от ленен плат и бледожълта риза, Чейс си каза, че изглежда дори още по-пълен от предната вечер. Собственикът обаче бе в добро настроение и, изглежда, имаше желание да си побъбри.
— Търся един човек, който вероятно е идвал тук — рече Бен.
Бленц се качи върху едно столче и също си поръча бира. Изслуша внимателно описанието на Съдията, но каза, че не си спомня човек, който да отговаря на него.
— Сигурно не е бил клиент. Може да е работил за вас — рече Чейс.
— Не, щях да го запомня. Впрочем, за какво ви е притрябвал толкова? Пари ли ви дължи?
— Точно обратното — отвърна Бен. — Аз дължа на него.
— Така ли? Колко?
— Двеста долара — излъга Чейс. — Значи не го познавате?
— Тцъ. Съжалявам.
Разочарован, Бен стана да си ходи.
— Благодаря ви все пак.
Съдържателят се завъртя на столчето си.
— Как така взехте от него двеста долара, без да се заинтересувате от фамилията му?
— И двамата бяхме пияни. Ако бях поне малко по-трезвен, нямаше да пропусна да го попитам.
Бленц се ухили.
— А ако той беше поне малко по-трезвен, надали щеше да ви даде парите.
— Вероятно не.
Собственикът вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Изведнъж пръстенът му проблесна на светлината. Две мълнии.
Докато Бен напускаше механата и вървеше по алеята, бе сигурен, че Ерик Бленц продължава да го наблюдава от мястото си до бара.
„Арийското братство“. Някакъв клуб, досущ като десетките други клубове, където се събираха най-различни хора… Само дето този беше за бели расисти, на които им бе дошло до гуша от това да обикалят из градовете, загърнати в бели наметала, скрили лицата си под зловещи качулки с дупки за очите. Друго си беше по-модерният, градски вид.
Но защо по дяволите, те биха искали да убият Майкъл Карнс? Защо един от тези фанатици — Съдията — бе започнал война срещу разюзданите тийнейджъри, плещейки по телефона глупости за грях и наказание? Какво общо имаше това с желанието светът да стане по-уютен за бялата раса? Та нали Майкъл Карнс беше чистокръвен белокож — не някакъв си евреин, негър или азиатец, който не би представлявал естествена мишена за „Арийското братство“, а подходящ негов член?
Асфалтът под краката му се бе размекнал от жегата.
Лятното небе бе синьо като пламък от газов котлон и сляпо като безжизнен телевизионен екран, който не предлагаше никакви отговори.
Чейс запали колата и потегли към квартирата си.
Никой не стреля по него.
Когато се прибра, включи телевизора, гледа го петнайсетина минути, след което го спря, преди предаването да е свършило. Разтвори една интересна книга, но не можеше да се концентрира.