Когато не си говореха по странния, но напълно естествен за тях начин, мълчанието, което настъпваше, не бе неловко.
След вечерята тя му предложи да се преместят на малката тераса на дневната, но Чейс попита:
— Ами съдовете?
— Ще се погрижа за тях по-късно.
— Ще ви помогна и така ще стане по-бързо.
— Мъж, който ми предлага да измие съдовете…
— Мислех си, че мога поне да ги подсушавам.
Когато приключиха, се разположиха в удобните шезлонги на балкончето, обгърнати от топлия юлски мрак. До тях достигаха гласове от другите тераси, а щурците от градинката пред сградата цвърчаха, изпълвайки нощта със самотните си песни.
Когато стана време да си тръгва, Бен промълви:
— Чудя се дали апартаментът ви е вълшебен, или вие излъчвате хармония на всяко място, където се намирате?
— Не е нужно да правите света хармоничен — каза тя. — Човек трябва само да се научи да не смущава околните.
— Бих останал тук завинаги.
— Ако искате, останете.
На балкончето нямаше лампа и само светулките в нощта блещукаха с фенерчетата си. Сред дълбоките сенки Чейс не можеше да прочете какво е изписано на лицето й.
Той си помисли за мъртвите жени в тунела — толкова далечни и все пак толкова близки — и сърцето му се сви от огромната тежест на вината.
Бен започна да се извинява на Гленда за онова, което тя евентуално бе взела за намек, но тя го прекъсна:
— Няма нищо.
— Не исках да…
— Знам. Тихо.
И двамата помълчаха.
После тя каза:
— Хубаво е да си сам. Когато си сам, лесно намираш покой. Но понякога… да бъдеш сам е равносилно на смърт.
Бен не можеше да прибави нищо повече към казаното от нея.
По-късно Гленда рече:
— Имам само една спалня, само едно легло. Но креслата в дневната са купени на старо от най-различни места… Едното от тях се разтяга и може да ви свърши работа.
— Благодаря ви.
Още по-късно, докато седеше в креслото, зачел се в една книга, Гленда се появи отново. Приближи се до него, наведе се, целуна го по бузата и каза:
— Лека нощ, Бен.
Той остави книгата и хвана нежната й длан с двете си ръце.
— Не съм сигурен какво точно става тук.
— Странно ли ти се струва?
— Донякъде.
— Но?
— Не мисля.
— Ние просто се натъкнахме на една и съща врата — но от различни страни.
— И сега?
— Ще изчакаме, ще проявим търпение и ще видим дали това е нещото, от което се нуждаем.
— Ти наистина си специална.
— А ти не си ли?
— Знам, че не съм.
— Грешиш.
Тя го целуна отново и отиде да си легне.
И още по-късно, когато вече бе разтегнал креслото, бе изгасил лампата на една от масите и бе затворил очи, тя се върна в стаята и се разположи срещу него. Той не толкова чу идването й, колкото усети спокойствието, което тя донесе със себе си.
— Бен? — повика го.
— Да?
— Всеки е наранен.
— Не всеки — каза той.
— Напротив. Всеки. Не само ти и не само аз.
Той знаеше защо бе изчакала тъмнината. Не беше никак лесно да говориш за някои неща на светло.
— Не знам дали някога ще мога… да бъда отново с жена — промълви той. — Войната. Това, което се случи. Никой няма представа. Чувствам се толкова виновен…
— Естествено, че ще се чувстваш така. Свестните хора носят оковите на вината си цял живот. Те усещат.
— Това е… това е по-лошо от онова, което са сторили другите хора.
— Учим се, променяме се или умираме — каза тихо тя.
Той не проговори.
Както си седеше в мрака, тя рече:
— Когато бях малка, трябваше да давам онова, което не съм искала никога да давам, ден след ден, седмица след седмица, година след година, на един баща, който нямаше чувство за вина.
— Сигурно е било ужасно. Съжалявам.
— Няма нужда. Беше толкова отдавна. Толкова много врати отворих оттогава.
— Никога няма да те докосна, ако ще те заболи.
— Тихо. Някой ден ще ме докоснеш, и аз ще съм щастлива. Може би следващата седмица. Следващия месец. Може би след година или по-късно. Когато си готов. Всеки е наранен, Бен, но сърцето може да бъде излекувано.
Когато тя стана от стола си и се върна в спалнята, в дневната се бе възцарило такова спокойствие, че сънят на Чейс не беше помрачен от никакви кошмари.
В неделя сутринта Гленда все още спеше, когато Бен тихичко отиде до спалнята й да види дали е добре. Той остана до вратата за известно време, заслушан в бавното й и равномерно дишане, което сякаш притежаваше изящната сила на морска вълна, нежно целуваща брега.
Остави й бележка в кухнята: „Имам да свърша нещо. Ще се обадя скоро. С обич, Бен“.
Навън вече бе станало доста горещо. Небето синееше както предния ден, но вече не му приличаше на плоска, сляпа гробница. Изглеждаше дълбоко, с незнайни пространства отвъд.