Тъкмо влизаше в къщата, когато госпожа Филдинг излезе в антрето.
— Бяхте навън цяла нощ, а? — попита тя, оглеждайки измачканите дрехи, с които беше спал. — Не ви се е случило нищо лошо, нали?
— Не — каза той, докато изкачваше стълбите. — Не съм висял в някой бар, преследвайки голите танцьорки.
Чейс бе изненадан от поведението си към нея, но и тя бе толкова слисана, че не можа нищо да му отговори.
След като се качи в стаята си, той си взе душ и се обръсна. Излезе от банята, отпусна се на леглото с бележника в ръце, опитвайки се да реши каква ще бъде следващата стъпка, която да предприеме.
Когато телефонът иззвъня, отначало помисли, че е Гленда, обаче гласът изобщо не приличаше на нейния.
— Значи си намери една разгонена кучка, а?
Бен беше абсолютно сигурен, че не е бил проследен до апартамента на Гленда.
Съдията нямаше как да знае нещо повече от това, че Бен не е бил вкъщи цяла нощ; навярно копелето просто предполагаше, че е бил в компанията на жена.
— Убиец и развратник — обвини го престъпникът.
— Знам как изглеждаш — заяви хладнокръвно Бен. — Висок си горе-долу колкото мен, със светла коса, имаш тънък дълъг нос. Раменете ти са прегърбени. Обръщаш голямо внимание на облеклото си.
Съдията се забавляваше.
— Браво! Точно с това описание и помощта на цялата американска армия някой ден може и да ме намериш.
— Част си от Братството.
Убиецът замълча. Сега безмълвието му беше нервно, за разлика от другите случаи, когато се правеше на непогрешим съдник.
— „Арийското братство“ — изрече Бен. — Ти и Ерик Бленц. Ти и още много други тъпи задници, които си мислят, че сте от расата на господарите.
— Не си пъхай носа, където не ти е работата, господин Чейс. Това никак няма да се хареса на някои хора.
— Изобщо не ме плашиш. И без това от години се чувствам мъртъв. Един мъртвец е тръгнал по петите ти, а мъртъвците нищо не може да ги спре.
С внезапен гняв в гласа Съдията просъска:
— Не знаеш нищичко за мен, Чейс… Нищо, което наистина да е от значение… Няма и да научиш нищо повече.
— Опа. Я по-кротко! — Бен бе доволен, че за момент са разменили ролите си. — Вие, момчета от расата на господарите, не се ли срамувате понякога от своя произход? Та вие сте плод на кръвосмешения — братовчеди лягат с братовчеди, сестри с братя… Не е ли малко смущаващо това, а?
Съдията отново мълчеше. Когато проговори, гласът му трепереше и си личеше, че едва успява да контролира гнева си.
— Кефиш ли се на новата си кучка, Чейс? Не се ли казваше така добрата магьосница от „Магьосникът от Оз“? Гленда — добрата магьосница?
Сърцето на Бен се преобърна. Той се опита да се престори на учуден:
— Кой? За кого говориш?
— Гленда. Висока и русокоса.
Не беше възможно да е бил проследен до апартамента й.
— Работи в справочния отдел — продължаваше Съдията.
Нямаше откъде да знае.
— В моргата за вестници. Мисля да изпратя развратната кучка в една друга морга, Чейс… В морга, където мъртвите имат истинско месо по себе си. Какво ще кажеш, а?
Съдията затвори. Нямаше откъде да знае.
Обаче знаеше.
Изведнъж Чейс се почувства изправен срещу свръхестествен отмъстител. Възмездието най-накрая го бе сполетяло. Беше изпълзяло от един от далечните, дълбоки, отдавнашни тунели.
10
Гленда отвори на нервното почукване на Бен, видя тревогата в очите му и попита:
— Какво има?
Щом влезе, той затвори входната врата, сложи веригата и дръпна резето.
— Бен? — Тя носеше розова фланелка, къси бели панталонки и маратонки. Златистата й коса бе вързана на две опашки и така приличаше на малко момиченце. Изглеждаше като олицетворение на невинността.
— Имаш ли пистолет? — попита той.
— Не.
— Аз също. Не искам и да видя оръжие след войната. Сега обаче нищо не би ме направило по-щастлив от това да имам револвер в ръката си.
В трапезарията на масата, където бяха вечеряли предната нощ, той й разказа за Съдията и за всички събития, които се бяха случили след убийството на Майкъл Карнс.
— И сега… заради мен… и ти вече си част от това.
Тя протегна ръка през масата и стисна дланта му.
— Не. Не трябва да гледаш така на нещата. Ние се срещнахме и сега и двамата сме част от това…, а ти вече не си сам.
— Искам да се обадя на детектив Уолъс и да го помоля да ти осигури закрила.
— И защо мислиш, че той ще ти повярва сега, при положение, че не ти е повярвал преди?
— Заради повредите, нанесени на колата ми на паркинга… Когато онзи се опита да ме блъсне.