— Отговори твърде бързо, без да се замислиш — каза Бен. — Гленда нямаше предвид някой да те е следил наскоро. Това може да е станало преди седмици, даже преди месеци.
Луиз се поколеба, отпивайки от чашата си. Свободната й ръка се плъзна от бедрото, на което лежеше, към чатала на бикините й. Пръстите й започнаха да описват бавни кръгове върху жълтия плат.
Макар че почти не откъсваше очи от Бен, момичето хвърляше бързи изпитателни погледи и към Гленда. Явно си даваше сметка, че и двамата са в играта.
— В началото на годината, някъде около февруари или март, май имаше нещо такова… Някакъв изрод се навърташе около мен и Майк, но никога не се опита да направи нещо. Накрая се оказа, че не е мистериозен непознат.
— Не е бил непознат? Кой беше тогава?
— Ами, когато Майк за пръв път ми каза, че някой ни следи, аз направо му се изсмях, нали разбирате? Майк просто си беше такъв, непрекъснато си фантазираше разни неща. Той щеше да става художник, знаете ли? Първо щеше да работи в мансарда, а после щеше да става световноизвестен. Боже мой! След това ми каза, че щял да стане илюстратор на книги, а после — филмов режисьор, който рисува с камерата. Така и не можа да реши с какво точно иска да се занимава — знаеше само, че иска да е богат и известен. Мечтател! — презрително изрече Луиз.
— И той си мислеше, че някой ви наблюдава, така ли? — попита Чейс.
— Говореше ми за някакъв мъж с фолксваген. Червен Фолксваген. След седмица и нещо видях, че това не е поредната фантазия на Майк. Наистина имаше човек с червен фолксваген.
— Как изглеждаше?
— Той все стоеше далеч от нас, така че не можех да го разгледам добре. Обаче хич не беше опасен. Майк го познаваше.
Бен имаше чувството, че главата му ще експлоадира. Прииска му се да чуе цялата история наведнъж, без да се налага непрекъснато да й задава въпроси. Насили се да се успокои и кротко попита:
— Кой беше този човек?
— Нямам представа — отговори Луиз. — Майк така и не ми каза.
— Ти не се ли позаинтересува кой е бил?
— Естествено, че бях адски любопитна. Обаче когато Майк си наумеше нещо, по никакъв начин не можеше да го разубедиш. Една вечер, когато бяхме в „Дайъмънд Дел“ — това е една закусвалня за хамбургери на булевард „Галасио“ — той слезе от колата, приближи се до фолксвагена зад нас и поговори с човека. Щом се върна, ми каза, че познавал въпросния мъж и повече нямало да имаме никакви проблеми с него. Наистина, човекът престана да се мъкне зад нас, но така и не разбрах за какво е била цялата работа. Даже напълно бях забравила за това, докато ти не ме попита.
— Но навярно имаш някаква идея все пак — не я оставяше на мира Бен. — Не може да си се успокоила, без да разбереш нещо по-конкретно за този човек.
Тя остави питието си.
— Майк не искаше да говори за това и аз си мисля, че знам защо. Той никога не ми го каза направо, но според мен типът от фолксвагена веднъж взел да му се натиска.
— Да му се натиска? — учуди се Бен.
— Така си мисля — каза тя, вдигайки рамене. — Нямам никакви доказателства. Но си мисля, че надали става въпрос за същия човек, който го уби… Онзи с пръстена.
— И защо мислиш така — включи се Гленда.
— Защото онези от „Арийското братство“ мразят педалите даже повече от чифутите и шибаните чернокожи. Абсурд да позволят на някакъв педераст да носи техния пръстен.
— И още нещо — сети се Бен. — Бих искал да ми кажеш имената на петима или шестима от най-близките приятели на Майк — момчета на неговата възраст, с които се е виждал често. Може да е казал на някого за този тип с фолксвагена.
— А, петима или шестима… Няма да стане. Майк не беше близък с много хора. Всъщност Марти Кейбъл беше единственият му по-добър приятел…
— Значи ще трябва да поговорим с него.
— Би трябвало да е в „Хеноувър Парк“. Всяко лято той работи като спасител в обществения басейн. — Тя изгледа Гленда: — Как мислиш, дали Бен иска да ме изчука?
— Вероятно не — отвърна тя, без да изглежда изненадана от директния въпрос.
— Аз добро парче ли съм, или не?
— Добро парче си, не се притеснявай — успокои я Гленда.
— Значи той определено не е добре.
— О, нищо му няма. Той е много свестен пич.
— Щом казваш…
Двете жени се спогледаха и се усмихнаха съучастнически.
После Луиз отдръпна ръка от мястото между краката си, погледна към Бен и въздъхна:
— Жалко.
Докато пътуваха в колата, Чейс се обърна към Гленда:
— Май светът наистина отива по дяволите, а?
— Имаш предвид Луиз ли?
— Всички момичета ли са такива вече?
— Някои — да. Обаче винаги е имало такива като нея. Тя не е нищо ново — просто е още дете.