— Но Луиз е почти на осемнайсет, есента ще постъпи в колеж… Би трябвало да има малко здрав разум.
— Не, не това имам предвид. Тя е просто дете и винаги ще си остане такава. Непорасла, незряла, постоянно нуждаеща се да бъде център на внимание. Не си губи времето да я съдиш, Бен. Това, от което тя има нужда, е обич, и то много обич, защото я чака доста тежък живот, изпълнен с болка. Когато красотата й започне да преминава, няма да знае какво да прави.
— Тя те хареса, въпреки че не й се искаше много…
— Да, донякъде.
— А ти хареса ли я?
— Не. Но всички сме Божии деца, нали? Никой не заслужава онова, което животът ще сервира на нея.
Мустангът се носеше по улицата между огромните дървета. Слънчева светлина и сенки пробягваха по предното стъкло. Светлина и сенки. Надежда и отчаяние. Минало и бъдеще. Вчера и утре. Проблесваха и изчезваха.
След известно време Бен промълви:
— Тя е едно вечно дете, а ти си пораснала преждевременно.
— И въпреки всичко — отвърна тя — съм късметлийка, нали?
Всяко сенчесто местенце в „Хеноувър Парк“ бе заето от семейства, помъкнали кошници за пикник. Любителите на златистия тен се излежаваха на плажните си кърпи, разстлани по моравите, а играта на волейбол бе задължителна.
Общинският басейн с олимпийски размери бе претъпкан с пищящи и цамбуркащи се дечица. На всеки край бдеше по един спасител, седнал на високо столче, и около половин дузина тийнейджърки се тълпяха около всеки пост, надявайки се да бъдат забелязани.
Бен преведе Гленда през тържището на плът и се представи на Мартин Кейбъл.
Спасителят беше строен и мускулест. Имаше дълга тъмна коса.
— Да, с Майкъл бяхме приятелчета — каза той, когато Чейс го попита за Карнс. — За какво става дума?
— Мисля, че ченгетата изобщо не си дават зор да хванат убиеца и хич не ми допада идеята някакъв лунатик, който ми има зъб, да се разхожда необезпокоявано наоколо — рече му Бен.
— Е, мен к’во ме интересува това?
— Приятелят ти беше убит.
— Всеки умира рано или късно. Не гледате ли вечерните новини?
Кейбъл носеше огледални слънчеви очила и поради тази причина Бен не можеше да види очите му. Намираше за доста изнервящо обстоятелството, че трябва да наблюдава собственото си отражение, и то удвоено от сребристите стъкла. Така не можеше да каже дали вниманието на Мартин е насочено върху него, или младежът зяпа мадамите и къпещите се в басейна.
— Не бях там, когато това се е случило — каза Кейбъл. — Как тогава да знам нещо, с което да помогна?
— Не искаш ли убиецът на Майк да бъде заловен? — намеси се Гленда.
Кейбъл не й отговори и не помръдна глава към нея. Липсата на каквото и да е движение от негова страна беше сигурен признак, че в момента вниманието му е насочено към нея.
— Каквото има да става, да става — загадъчно произнесе той.
— Говорихме с Луиз Елънби — рече Чейс.
— Забавна е, нали?
— Познаваш ли я?
— Доста добре.
— Тя ни каза, че Майк е имал известни проблеми с някакъв мъж преди доста време.
Кейбъл не отговори. Бен продължи:
— Тя си мисли, че онзи може да му се е натискал.
Кейбъл се намръщи.
— Майк беше просто луд на тема жени.
— Не се съмнявам в това.
— Човече, само да го беше видял, докато бяхме в пубертета! Когато най-накрая си направи сефтето, просто откачи. Не можеше да мисли за нищо друго!
Бен огледа струпалите се наблизо тийнейджърки, жадуващи за вниманието на спасителя. Някои изглеждаха на четиринайсет-петнайсет години. Искаше да каже на Мартин да бъде по-внимателен с езика си, но това би означавало край на разговора им.
— Знаете какви са родителите му — продължаваше Кейбъл, — така че можете да разберете защо Майк непрекъснато се хвърляше в такива неща като жени, дрога, пиячка… Каквото и да е, стига да му доказва, че е жив.
— Никога не съм се срещал с родителите му — рече Бен.
— Не ти и трябва. Мама и татко Моралисти. Той просто искаше да се откъсне от тях, да се отпусне малко… Само дето го направи изведнъж. След това успехът му рязко се влоши. Искаше да следва в университета, обаче никога нямаше да го приемат с неговия успех. Сбогом, студентски живот! Здравей, Виетнам!
Изведнъж някой изпищя. Това можеше да е както превъзбудено от играта хлапе, така и давещ се в басейна човек. Марти Кейбъл обаче не му обърна никакво внимание. Продължаваше да изучава Гленда изпод сребристите си очила.
— Най-зле беше по физика. Трябваше да ходи на частни уроци всяка събота. Даскалът му беше много гнусен.
— Той ли му се е свалял? — попита Гленда. — Учителят му?
— Опитваше се да го убеди, че няма нищо лошо в това да се кефиш и по двата начина. Майк си намери друг учител, но онзи продължи да му се обажда.