— Спомняш ли си името му?
— Тцъ.
— Поне първото му име?
— Не. Майк си намери друг даскал и взе физиката. Но ако се позамислиш малко, за какво изобщо си даваше толкова зор? Нямаше да го приемат в университета и това си е. Сто пъти по-добре беше да забрави за тъпата физика и да си издуха мозъка от чукане. Така щеше да прекара много по-добре времето, което му оставаше.
— Ако мислиш така, какъв е смисълът изобщо да правиш нещо? — не се въздържа Гленда.
— Няма никакъв смисъл — каза Мартин, сякаш си мислеше, че и тя е на същото мнение. — Всички сме мъртво месо. — Обърна се към Чейс и продължи: — Ти знаеш как стоят нещата… нали си бил във Виетнам. — Като че ли имаше представа от ужасите там благодарение на абонамента си за „Ролинг Стоун“. — Мамка му, имате ли представа колко атомни бомби са приготвили руснаците за нас?
— Много — рече Чейс, на когото вече бе дошло до гуша от цинизма на младежа.
— Двайсет хиляди — каза Кейбъл. — Достатъчно, за да убият всеки от нас по пет пъти.
— Е, щом е само пет… Виж, ако щяха да ни убият по шест пъти, щях да взема да се притесня.
— А, това беше яко, човече! — Младежът се запревива от смях, без да долови сарказма на Бен. — И аз също. Искам да кажа, хич не ми пука. Вземи всичко, което можеш от живота, и се надявай само да се събудиш на другата сутрин — така трябва да се гледа на живота.
Граченето на две врани някъде сред дърветата накара спасителя да вдигне глава. В огледалните му очила слънцето блестеше свирепо, огнено и бяло.
Лора Карнс очевидно не вярваше в ползата от грима. Косата й беше къса и сресана небрежно. Дори в юлската жега носеше широки дълги панталони в защитен цвят и блуза с дълги ръкави. Въпреки че бе на не повече от четирийсет, изглеждаше поне с петнайсет години по-стара. Седеше на ръба на стола си със събрани колене, с ръце, скръстени в скута, изгърбена като гаргойл1, който бе прекалено гротесков дори и за готическа катедрала.
Къщата беше мрачна и безмълвна като жената. Мебелите в дневната бяха тежки и тъмни, завесите бяха спуснати заради лятната горещина и двете запалени лампи хвърляха особена сива светлина. На телевизионния екран един евангелист жестикулираше с неистова жар, но тъй като звукът бе изключен, приличаше на умопобъркан и много зле обучен мим.
Сложени в рамки и закачени по стените, се виждаха гоблени с подбрани цитати от Библията. Госпожа Карнс вероятно ги бе правила сама. Странно защо, но те звучаха неясно и загадъчно, вероятно защото бяха извадени от контекста. Бен не беше в състояние нито да съзре някакъв по-дълбок смисъл в тях, нито да разчете духовните напътствия, които те несъмнено трябваше да крият в себе си.
„И A3 ЩЕ СЛОЖА РЪКА НА УСТАТА СИ“
„НАПОМНИ ИМ… ДА СЕ ПОКОРЯВАТ И ДА ГИ СЛУШАТ“
„И БЛАЖЕН Е ОНЗИ, КОЙТО НЕ СЕ СЪБЛАЗНИ В МЕНЕ“
„ЕДИН ДЕН ЯКОВ СИ ВАРЕШЕ ВАРИВО“
Висящите на стените портрети на религиозни водачи също озадачиха Бен с неясния си принцип на подбиране — папата, Орал Робъртс, Били Греъм и неколцина лица, които разпозна като едни от онези досадни телевизионни евангелисти, които се интересуваха повече от парите на хората вместо от душите им. Религиозното чувство процъфтяваше в дома на Карнс, но чистата вяра, изглежда, липсваше.
Хари Карнс бе унил като жена си и стаята. Той беше нисък мъж, около десетина години по-стар от Лора, но много кльощав и преждевременно състарен. Ръцете му трепереха, докато лежаха отпуснати в скута му, и той никога не гледаше събеседника си в очите. Предпочиташе да зяпа някъде над главата на Бен, докато му говореше.
Седнал на канапето до Гленда, Бен си даде сметка, че семейство Карнс рядко имат посетители. Един ден някой щеше да си каже, че от доста време не е чувал нищо за Лора или Хари, след което щяха да открият двамата съпрузи, седнали на обичайните си места, но сбръчкани, съсухрени и мумифицирани, мъртви от цяло десетилетие, без никой да е разбрал.
— Той беше добро момче — каза Хари Карнс.
— Нека не лъжем пред господин Чейс — смъмри го Лора.
— Справяше се добре в училище и щеше да ходи в колеж — продължаваше Хари.
— Татко, знаем, че това не е вярно — възрази съпругата му. — Той пропадна.
— По-късно, да. Но преди това, майко, беше добро момче.
— Той пропадна и никога не бихте повярвали, че става дума за същото момче, което беше преди година. Започна да излиза. Винаги закъсняваше. Как изобщо можеше да свърши по някакъв друг начин?