Беше дванайсет и петнайсет, когато отиде до колата си и напъха чувала за боклук и ръкавиците в багажника.
Докато се отдалечаваше от къщата на Лински, видя запалените лампи в огледалото за обратно виждане. Щяха да горят цяла нощ.
Бен похлопа два пъти и Гленда отвори вратата на мотелската стая.
Двамата се прегърнаха.
— Ранен си. — Тя разгледа раната му и се намръщи: — По-добре да дойдеш вкъщи. Ще останеш при мен. Трябва да се погрижа за теб. Не можем да рискуваме да се инфектира, а отидеш ли на лекар, той ще информира незабавно полицията за огнестрелната рана.
Докато пътуваха към дома й, тя бе зад волана.
Бен се беше свил на седалката до нея. Беше адски изтощен — не само от последните няколко часа, но и от всички тези години.
Героите имаха нужда от чудовища, които да съсичат, и винаги можеха да ги открият — не само във външния свят, но и вътре в себе си.
— Не ме попита — каза той, докато се носеха в нощта.
— Нямаше и да го сторя.
— Мъртъв е.
Тя не каза нищо.
— Мисля, че така бе най-правилно.
— Това беше врата, през която трябваше да преминеш, независимо дали си го искал или не — рече тя.
— Само Хари и Лора Карнс могат да свържат неговата смърт с мен… Но те никога няма да проговорят. Ченгетата едва ли ще ме заподозрат.
— Така или иначе — каза тя — ти ще изкупиш сам вината си.
Пълната луна бе надвиснала в небето. Той се взря в осеяното й с кратери лице, опитвайки се да разчете бъдещето в разрушаването на миналото.