Беше свикнал със самотата, нарушавана единствено от разговорите му с продавачите в магазините и госпожа Филдинг, неговата хазяйка. Всяка сутрин слизаше в центъра на града — закусваше в „Улуъртс“, купуваше си книги с меки корици, понякога и някое списание — но никога вестници — и всичко, което му бе необходимо за храна. Два пъти седмично се отбиваше в магазина за спиртни напитки, а обедните часове прекарваше в парка, зяпайки момичетата, които отиваха да хапнат в обедната почивка, след което се прибираше вкъщи и прекарваше остатъка от деня в стаята си. По време на дългите следобеди четеше и пиеше. Когато се стъмваше и той вече не можеше да вижда ясно буквите, си пускаше малкото телевизорче и гледаше архивни филми. Някъде към единайсет вечерта привършваше бутилката за деня, понякога си приготвяше лека вечеря и лягаше да спи.
Не бе кой знае какъв живот — определено не беше онова, което бе очаквал някога, но беше поносим. Понеже бе простичък, той беше също така и стабилен, надежден, лишен от съмнения и несигурност, от необходимостта да прави избор и да взима решения, които биха довели до нов срив.
После, когато новината за героя от Виетнам, който отказал да се яви лично на церемонията по награждаването с медал за храброст в Белия дом, гръмна по света, не му останаха нито време, нито възможности да продължава простичкия си начин на живот. Добре, че не беше отказал самия медал, понеже тогава около него щеше да се вдигне такъв шум, че Бен просто нямаше да го понесе.
Криво-ляво бе преживял популярността, давайки колкото е възможно по-малко интервюта и отговаряйки с едносрични думи на журналистическите въпроси по телефона. Единственото, заради което му се наложи да напусне стаята си, беше глупавият банкет, и той го изтърпя само благодарение на мисълта, че когато приключи, ще може да се върне в таванския си апартамент и към уединението си, от което го бяха измъкнали против волята му.
Инцидентът на алеята на влюбените промени плановете му и отложи завръщането му към спокойствието. Вестниците отново щяха да подемат историята около медала за храброст, подкрепена с много снимки и репортажи за глупавата му намеса. Отново ще последват обаждания, поздравления, интервюта, които щеше да откаже.
После всичко ще отшуми. За седмица-две — ако можеше да изтърпи толкова дълго — нещата щяха да се върнат отново към нормалния си ход и животът отново щеше да потече тихо и спокойно.
Отпи още една глътка от питието си. Сега вкусът му беше по-добър.
Обаче и той си имаше праг на търпението. Още две седмици на вестникарски шум, телефонни обаждания, предложения за работа и за женитба — и щеше да загуби търпение. А и ако през това време му се наложеше да дели стаята си с някакъв полицай и да бъде следен непрекъснато, просто нямаше да издържи.
Чейс вече усещаше същата смътна празнота, която бе зейнала в него, докато лежеше в болницата, същата липса на цел и на желание за живот. Трябваше да се пребори с тези настроения. Дори и ако това означаваше да скрие информация от властите.
Не, той нямаше да съобщи на полицията за обаждането.
Чейс допи уискито си.
Добри хора има в Тенеси — дестилират „Джак Даниълс“ за утеха на света. Превъзходен продукт. По-добър от славата, похвалите или любовта. И доста по-евтин.
Приближи се до бюфета и си наля още една чаша, пускайки вътре две кубчета лед.
Даваше си сметка, че скрива следа от полицията, но ченгетата не бяха глупави. Те щяха да намерят човека и без съдействието на Чейс. Щяха да снемат отпечатъците от пръстите му от дръжката на вратата на шевролета и от оръдието на престъплението. Знаеха, че вратът му е в синини и вероятно поради тази причина страда от остър ларингит.
Това, което Чейс бе скрил от тях, едва ли щеше да има чак такова значение при ефективните им методи.
Обаче знаеше, че се заблуждава.
И това не беше за пръв път.
Той довърши уискито си. Алкохолът се разля бързо и леко по гърлото му.
Наля си още, върна се в леглото, пъхна се под завивките и се взря в невиждащото око на телевизора.
След няколко дни нещата щяха да се върнат на местата си. Светът му отново щеше да се нормализира, доколкото бе възможно това. Той щеше да се завърне към старите си навици и щеше да си живее спокойно от инвалидната си пенсия и скромните приходи от бащиното си наследство.
Не желаеше да си търси работа, да се среща с хора или да взима решения. Единствената му потребност ще бъде да поглъща достатъчно уиски, за да може да спи въпреки кошмарите.
Не се чувстваше самотен — до него беше „Джак Даниълс“.
Бен се взираше в невиждащия телевизор.