— Да. Поне от мен.
Той подсвирна от изненада.
— Защо не си поговориш със семейството ми по този въпрос? Те умират да ми четат морал. Всичките са се захванали да ме спасяват от самия мен. А аз искам само да ме оставят на мира. Да ме оставят сам, по дяволите!
— Те те обичат!
— Но това си е моят живот! — сърдито кресна той. — Откъде накъде те ще ми казват как да го живея, а? Особено пък Лъки. — Чейс презрително изсумтя. — Преди да се появи Девън, той беше най-заетият сваляч в Източен Тексас. Изчукал е всичко, което се движи, а може би и няколко, които не са имали сили дори да мръднат. А сега е толкова възмутен от мен, че чак ми се гади, като го слушам.
— Но аз си мисля, че… този сваляч си е пак толкова зает. — Той отново я погледна в очите. — Всеки път, когато срещна Девън, тя е щастлива и усмихната.
Говореше с изключително самообладание, макар да се чувстваше неловко от темата на разговора. Чейс разбра, че му е трудно да продължава да й се сърди. И макар че лицето му си остана все така намръщено, на устните му се появи лека усмивка.
— Страхотна си, Патенце! Наистина си добро приятелче.
Тя красноречиво завъртя очи.
— Е, точно това признание тайно си мечтае всяка жена.
— Казах го като комплимент.
— В такъв случай, благодаря!
— Докато все още сме в добри отношения, защо не използваш изключителния си мозък и да направиш най-умното нещо в този момент. Защо не ме оставиш сам?
— Какъв приятел ще съм ти, щом мога да те оставя в беда?
— Моля те да си вървиш, точно защото винаги сме били приятели. Ако се помотаеш тук още малко, може да се случи нещо наистина ужасно, нещо, което никак няма да ми хареса.
— И какво е то? — тя леко се засмя.
— Твърде възможно е да се превърнем в истински врагове.
Лицето й веднага стана сериозно.
— Никога, Чейс.
Той само изсумтя в отговор.
— Казваш, че Пийт си е тръгнал за дома?
— Точно така.
— Всичките ми вещи са при него.
— Погрижила съм се. — Тя взе чашка с млечен крем от подноса и махна фолиото, което я покриваше. — Рано сутринта е оставил всичко на стадиона. Минах оттам и ги прибрах.
Без да осъзнае какво прави, той послушно отвори уста, когато тя поднесе към устата му пълна лъжица крем.
— Направила си си целия този труд заради мен?
— Не ми костваше нищо.
— Обади ли се на семейството ми?
— Не. Исках първо да разговарям с теб.
— Не им се обаждай.
— Сигурен ли си, че точно това искаш?
— Абсолютно.
— Редно е да им кажеш, Чейс.
— Те така или иначе скоро ще разберат. И тогава ще вдигнат шум до небесата.
— И ще са прави. Та този бик можеше да те убие!
— И това щеше да е истинска трагедия, нали? — той я погледна присмехулно.
Тя престана да му дава крем.
— Да. Наистина щеше да е трагедия.
Той изглеждаше готов отново да спори с нея, но вместо това се извърна настрана и с раздразнение бутна назад подноса с храната.
— Виж, Марси. Оценявам…
— Какво стана с Патето?
Той внимателно я огледа от горе до долу. Морковената й, рижа коса, която си спомняше от детската градина, сега бе с приятен червеникав цвят, нашарен тук-там със златисти кичури. Все още бе естествено чуплива, но Марси се бе научила да я укротява и да я подрежда изкусно.
Години наред напразно се бе опитвала да придобие слънчев тен. Искрено се бе молила луничките й да изчезнат под тъмния загар. След няколко жестоки слънчеви изгаряния Марси в крайна сметка се бе отказала от тези безплодни опити. Беше решила, че щом не може да има равномерния, златист тен на плажните хубавици, тогава ще се възползва по най-добрия начин от светлата си кожа и ще я превърне в основното си преимущество пред останалите жени. Кожата й си остана млада и свежа, почти прозрачна и връстниците й, които години наред се бяха пекли на слънцето и сега си плащаха за страхотния тен с дълбоки бръчки по лицата, искрено й завиждаха.
Бе заменила очилата си с контактни лещи. Години наред бе носила скоби на зъбите си, но сега усмивката й бе ослепителна. Някогашното кльощаво момиченце се бе превърнало в истинска красавица. Все още бе невероятно слаба, но тялото й бе невероятно стройно и елегантно. Скъпите й шикозни дрехи загатваха гънки и извивки, които не бяха пищни, но въпреки това бяха примамливи и загадъчни.
Марси Джоунс вече изобщо не приличаше на непохватното, постоянно заровено в книгите си момиче, което всички деца бяха наричали Патето. Докато другите момичета от класа се стремяха да се включат в състава на мажоретките, тя бе председател на кръжока за дискусии и президент на клуба за изучаване на латински.
По-надарените й във физическо отношение съученички бяха избирани за кралици на випуска или пък бяха удостоявани с титлата Най-красиво момиче по случай Деня на влюбените, Марси пък получаваше награди за изключителните си постижения в учебната работа. Родителите й твърдяха, че нейните награди са много по-важни от тези на останалите момичета, но Марси бе достатъчно умна, за да разбере, че това не е точно така.