— Ти си виновна за всичко! — После рязко се обърна и се заклатушка към спалнята. Вратата с трясък се затръшна зад гърба му.
Марси несъзнателно бе отстъпила крачка назад, сякаш я бе заплашил с юмруци, а не с думи. Неволно бе притиснала ръка към гърдите си в опит за отбрана. Девън се приближи към нея и я прегърна през раменете.
— Сигурна съм, че не искаше да прозвучи точно по този начин, Марси.
— Аз пък съм сигурна, че целеше точно това — несигурно възрази тя.
Лъки се опита да я успокои.
— Той нямаше предвид катастрофата. Говореше за това, че ти го доведе тук, където гневът на мама се стовари с пълна сила върху му.
— Чейс не прилича на себе си, Марси. — Лори вече не бе толкова агресивна и нападателна. Погледна Марси и топло й се усмихна. — Дълбоко в себе си той сигурно ти е благодарен, че си била край него и че си успяла да го принудиш да направи нещо, което отдавна му се е искало да направи — да се върне у дома. Благодарение на теб той успя да си дойде, без да се злепостави и унижи. Без да нарани достойнството си. Ние наистина сме ти много задължение. А и Чейс също.
Марси неуверено се усмихна, а след това се наведе да вземе чантата и палтото си.
— Е, щом вече сте тук, аз мога да си вървя. Вие ще се погрижите за него.
— Ще те изпратя до колата ти.
— Няма нужда, Лъки — тя бързо се обърна към вратата и я отвори. Не искаше да видят сълзите, които се стичаха по лицето й. — Ще се обадя по-късно да проверя как е Чейс. Довиждане.
Поледицата, която я бе изтормозила на сто мили по на запад, в Източен Тексас бе преминала в студен силен дъжд, който вятърът обръщаше във всички посоки. Марси караше внимателно поради лошата видимост, предизвикана от пороя, който се изливаше върху предното стъкло на колата й… и от собствените й сълзи.
Чейс изстреля цял куп ругатни, когато някой почука на вратата му късно вечерта. След като бе пометен, измит, избърсан и дезинфекциран, апартаментът му най-накрая бе чист, празен и тих. Останал сам с режещата болка в ребрата си, той тъкмо си дояждаше вечерята, благодарен за блажената тишина и спокойствие, които царяха в къщата му.
В началото реши да не отваря. Който и да бе посетителят му, сигурно щеше да реши, че е заспал и накрая да си тръгне. Но при мисълта, че това може би е Лъки, който му носи нещо за пиене — по-силно от чая и кафето, — Чейс се надигна от мястото си и зашляпа към вратата.
На прага стоеше Марси, стиснала в ръце букет цветя. Доколкото можеше да си спомни, Чейс никога не я бе виждал с дънки. В тях краката й изглеждаха дълги и изящни — стори му се, че бедрата й стигат едва ли не до шията.
Облечена бе с късо подплатено дънково яке, а под него се виждаше спортен, ватиран пуловер без яка. Пуловерът бе елегантен, красиво щампован, но все пак си бе просто пуловер и нямаше нищо общо с официалните делови костюми, които Марси носеше, когато бе на работа.
Косата й бе свободно разпусната. Строгият кок от сутринта бе изчезнал и огнените къдрици се сипеха по раменете й. Малките дъждовни капчици, покрили косата й, блестяха като диаманти под ярката светлина на лампата. Чейс не харесваше особено червенокосите жени, но не можеше да не отбележи, че тази вечер Марси изглежда много красива и привлекателна.
Единственото нещо, което му се стори познато, бяха очилата й. Патето Джоунс бе носила очила през всички те години в училище. Хрумна му, че напоследък тя сигурно използва контактни лещи. Вероятно бе с лещи и в онзи ден, преди две години, когато се бяха видели в офиса му, преди двете с Таня да тръгнат да разглеждат къщата.
— Навън е доста студено — кимна тя.
— О, извинявай — той се отмести от пътя й и тя се плъзна покрай него и влезе вътре.
— Сам ли си?
— За щастие.
Чейс затвори вратата и се обърна срещу нея. Едва не се разсмя, като забеляза притеснения й поглед. За да угоди на майка си, той се бе изкъпал и избръснал. Но не бе пожелал да се облече и все още носеше само халата за баня.
Една стара мома като Марси вероятно не бе свикнала да разговаря с боси мъже с разтворени на гърдите халати, макар че пък от друга страна бе демонстрирала завидно самообладание, когато той бе скочил от болничното си легло съвсем гол, прикрит единствено от бинтовете на гърдите си.
Болничната стая обаче бе напълно безопасно и неутрално място, съвсем различно от апартамента на един такъв мъж. Чейс долови смущението и неловкостта й. Със задоволство си помисли, че сама си го е изпросила, щом си пъха носа там, където не й е работа.
— Това е за теб. — Тя му подаде красив букет.
— Цветя?
— Проява на слабост ли е, ако някой мъж приеме поднесените му цветя? — заядливо попита тя.