— Добре. Но не и преди да ти кажа още нещо, върху което да помислиш. Поведението ти и начинът ти на живот не правят чест на Таня, не са достоен начин за почитане на паметта й. Познавах я много малко, но бях поразена от жизнеността й, от жизнелюбието й. Тя те боготвореше, Чейс! Смяташе те за безпогрешен. Но дълбоко се съмнявам, че сега би те уважавала, ако можеше отнякъде да види какво си направил с живота си след смъртта й. Дали щеше да остане доволна, ако знаеше, че си паднал духом и напълно си се предал? Искрено се съмнявам в това.
Той скръцна със зъби толкова силно, че челюстта му изтръпна.
— Казах да се махаш оттук…
— Тръгвам си. — Тя започна да рови в дамската си чанта и измъкна оттам един сгънат лист розова хартия. Разгъна го върху плота. — Това е болничната сметка, която платих вместо теб. Утре ще дойда за парите.
— Много добре знаеш, че нямам никакви пари.
— В такъв случай ти предлагам да намериш отнякъде. Лека нощ.
Дори не го изчака да стане и да я изпрати. Бързо прекоси всекидневната, отвори вратата и изхвърча навън, напълно забравила за дъжда.
— Кучка — процеди той и с едно замахване на ръката си избута сметката от плота. Тя падна в краката му. Той злобно я изрита и остра болка проряза ребрата му. Чейс примигна и закуцука към спалнята искаше да се добере по-скоро до флакона с обезболяващите лекарства, който стоеше на нощното шкафче.
Отвори шишенцето, извади една капсула, сложи я на езика си и я глътна, без да си прави труда да си налее чаша вода.
Понечи да върне флакончето обратно на мястото му, но изведнъж се спря. Разгледа шишенцето от двете му страни и се запита дали би могъл да изгълта всичките капсулки наведнъж.
Самата мисъл за това му се стори нелепа.
Приседна на ръба на леглото. Значи Марси беше права? Ако наистина сериозно иска да сложи край на живота си, защо все още не го е направил? Бе имал много възможности до този момент. Беше далеч от дома, самотен, разорен, пиян и дълбоко нещастен. И въпреки това никога не му бе минавало през ума да се самоубие.
Някъде дълбоко в себе си сигурно е съзнавал, че животът му все още има смисъл. Но защо?
Вдигна поглед към сватбената им снимка, която стоеше на нощното шкафче, поставена в рамка. Господи, Таня беше толкова красива! Усмивката й сякаш идваше направо от сърцето й. Винаги е знаел със сигурност, че тя го обича. Искаше му се да вярва, че е умряла със съзнанието, че и той я обича. Сигурно го е знаела. Та той й бе посветил живота си, твърдо решен никога да не й даде повод да се съмнява в любовта му.
Но Марси бе права и за още нещо — начинът му на живот напоследък наистина не бе достоен за паметта на Таня. Стори му се твърде странно, че един страничен човек, който дори не принадлежеше към семейството му, бе успял да го разбере толкова добре, намерил бе най-верния път към душата му, накарал го бе да се замисли върху живота си.
Таня се гордееше с амбициозността му. Но единствените му амбиции след смъртта й се свеждаха до стремежа да погълне достатъчно алкохол, за да притъпи сетивата си и да изпадне в безпаметно пиянство. В началото се бе старал за пред хората и бе минавал от време на време през офиса на „Тайлър Дрилинг“. Една сутрин, обаче, се бе появил пиян на срещата с потенциален клиент и Лъки гневно му бе заявил, че предпочита да не го вижда в офиса, щом ще проваля и малкото сделки, които все още успяваха да си осигурят.
И той тръгна по свой път. Върна се към родеото и участваше в обяздването на бикове всеки път, когато успяваше да си плати таксата за участие. Печелеше достатъчно пари, които му стигаха за бензин и уиски. Нищо друго не го интересуваше. Бензинът му позволяваше да пътува и да стои далеч от дома, а уискито му помагаше, поне от време на време, да забрави мъката, която разяжда душата му.
Животът му се бе превърнал в една безсъдържателна и празна въртележка от пиене, комар, побои, евтини уличници и бикове. Печелеше пари и начаса ги пропиляваше. Пътуваше от град на град, скиташе се безцелно, никога не се задържаше достатъчно дълго на едно място, за да си даде сметка какво всъщност става в живота му и от какво точно бяга.
По нищо вече не напомняше усмихнатия младоженец, който го гледаше от снимката, и който сякаш му се присмиваше в този момент. Колко наивно бе вярвал, че животът е един безкраен низ от щастливи мигове!
Загледа се в русокосата главица на Таня, докосна ъгълчето на усмихнатите й устни и изпита угризения за срамния начин, по който се бе отнесъл към паметта й.
Ако съдеше по думите на майка си, търпението на близките му вече бе на привършване. Беше се отчуждил и от приятелите си. Нямаше никакви пари. Спеше с жени, които забравяше още на другия ден. Точно като Блудния син в Новия Завет, вече бе стигнал дъното.