— Да вадя ли чековата си книжка? — със смях бе попитал Чейс.
— Не още. Марси и аз искаме да дойдеш с нас и да видиш къщата, която тя ми показа вчера. Аз мисля, че е идеална. Ще дойдеш ли?
— Какво? Сега?
— Моля те!
— Извинявай, скъпа, но не мога — бе отвърнал Чейс.
Оживеното лице на Таня бе помръкнало.
— По всяко друго време бих дошъл, но сега очаквам представител на застрахователната компания. Трябваше да пристигне точно след обяд, но телефонира, за да ми каже, че ще закъснее. Трябва да съм тук, когато пристигне.
Марси си спомни, че в този момент се бе намесила в разговора им.
— Прочетох в сутрешния вестник, че от брат ти са свалени онези нелепи подозрения в умишлен палеж.
— Има ли и някакъв друг проблем, Чейс?
— Не — бе казал той, стискайки топло ръката на Таня между своите. — Трябва просто да разгледаме списъка на оборудването, което изгубихме при пожара, и да обсъдим иска ни.
Таня бе въздъхнала разочаровано.
— Е, може би утре…
— Или дори още днес, но по-късно — бе предложил той. — Защо не отидеш да разгледаш къщата отново и да ми се обадиш, ако все още ти харесва толкова много. Сигурно ще успея да дойда при теб, след като гостът си тръгне. Но само в случай, че Марси е свободна, разбира се.
— Запазих целия си следобед за Таня и теб.
Таня, усмихната отново, бе обвила ръце около врата на Чейс и звучно го бе целунала в устата.
— Обичам те! А ти ще се влюбиш в къщата, като я видиш.
Сложил ръце на кръста й, той силно я бе притиснал към себе си.
— Може би, но не толкова, колкото съм влюбен в теб. Обади ми се по-късно.
Беше ги изпратил до вратата и им бе помахал с ръка.
Тогава Таня и Чейс се бяха видели за последен път. За последен път се бяха докоснали, за последен път се бяха целунали. Марси и Таня бяха отишли без него до празната къща и бяха прекарали един цял час в обсъждане на достойнствата й.
— На Чейс много ще му хареса — бе я уверила Таня, докато разглеждаха една от просторните стаи. Приличаше на развълнувано дете, което едва се сдържа да не сподели с другите страхотната си тайна. Усмивката й бе очарователна, очите й блестяха от щастие, животът й се струваше прекрасен.
А сега бе мъртва.
Сърцето на Марси се сви от болка като видя до себе си съсипания й, опечален съпруг.
— Чейс, съжалявам. — Думите с хриптене излизаха от устата й. — Ужасно съжалявам.
Искаше й се да протегне ръка и да го погали и дори се опита, но веднага осъзна, че ръката и ключицата й са стегнати в гипсова превръзка. Дали не бе дошъл, за да я наругае за безразсъдното й шофиране? Дали не обвиняваше нея за злополуката? Тя ли беше виновна?
— Ние… ние изобщо не го видяхме — гласът й бе толкова слаб и несигурен, че й се стори като глас на напълно непознат човек. — Той просто… връхлетя… изневиделица и…
Чейс се отпусна на стола край леглото й. Изобщо не приличаше на мъжа, когото бе видяла предишния ден. Високото му, здраво тяло сега бе прегърбено и отпуснато. Лицето му бе набраздено от бръчки. Сивите му очи, обикновено изразителни и дружелюбни, сега бяха кръвясали и безжизнени. Никаква светлинка не проблясваше в тях, никакъв признак на живот — сякаш самият той бе умрял заедно с жена си.
— Искам да ми разкажеш за Таня — гласът му се разтрепери, докато произнасяше името й. Той дрезгаво се закашля. — В какво настроение беше? За какво говореше? Какви бяха последните й думи?
Лъки простена:
— Чейс, не си причинявай всичко това!
Чейс с раздразнение отблъсна ръката, която Лъки бе поставил на рамото му.
— Кажи ми, Марси. Какво правеше тя, какво казваше, когато… когато онова копеле я уби.
Лъки подпря челото си с ръка и започна да масажира слепоочията си. Очевидно бе разстроен не по-малко от брат си. Тайлърови бяха задружно семейство, винаги се подкрепяха, защитаваха, закриляха един друг. Марси разбираше загрижеността им за Чейс. Но не можеше да не уважи желанието на Чейс да разбере всичко за последните мигове от живота на младата му съпруга.
— Таня се смееше — прошепна Марси.
Говореше бавно и неясно заради обезболяващите лекарства, с които я тъпчеха. Не можеше да намери най-точните и подходящи думи, усещаше езика си твърде голям и дебел. Беше й невероятно трудно да произнася думите, но тя положи всички усилия да каже нещо смислено и разбираемо, защото знаеше, че Чейс ще се вкопчи като удавник във всяка дума, която тя успее да изрече.
— Говорехме за къщата. Тя… беше толкова развълнувана заради… нея.
— Ще купя тази къща — Чейс насочи към Лъки обезумелия си поглед. — Купи къщата, моля те! Тя я искаше и ще я получи.