— Приятно е — каза той, когато тя застана до него.
— Хмм. Прекарах по-голямата част от следобеда сгушена пред огъня. Нямам кой знае колко купувачи тия дни и реших, че това е най-подходящият момент да си пооправя документацията.
Един от фотьойлите, тапициран с кремава на цвят кожа, беше покрит с договори и скици на имоти, които тя бе оставила разхвърляни, когато бе станала да отвори вратата. Зад лявото й ухо се подаваше един молив, почти скрит под разкошната коса, по която сестра му толкова бе въздишала. Беше облечена в лилава на цвят мека вълнена пола, пуловер в подходящ цвят, обула бе плътни чорапи и… пухкави сини домашни пантофи под формата на смърфове, които обгръщаха краката й чак до стройните глезени.
Тя проследи развеселения му поглед, който се бе спрял, на пантофите й.
— Подарък от моята секретарка.
— Кукуто?
Марси се разсмя.
— Срещнал си се с Есме?
— Отбих се в офиса ти. Тя ми даде адреса ти.
— Екстравагантното й облекло и поведение е просто поза, уверявам те. Преструва се успешно и никой не подозира колко е умна в действителност. Но това няма значение. Аз, обаче, постоянно се оплаквам, че са ми студени краката и тя…
— В буквалния или в преносния смисъл?
— Аз го казвам в буквалния смисъл, но може да се изтълкува и в преносния. Особено с купувачи, които се отказват от сделката в последния момент.
Чейс изведнъж осъзна, че разговорът, който водеше с Марси, бе най-дългият му разговор с жена, след смъртта на Таня. Обикновено питаше жените какво ще пият, а после му бяха необходими само няколко думи, за да ги закара до разбърканото си, неоправяно с дни легло.
Леко примигна при спомена за тия нощи. Марси погрешно изтълкува гримасата и го попита загрижено:
— Болят ли те ребрата?
— Малко — призна той. — Днес цял ден ходих насам-натам и не успях да взема хапчетата си.
— Искаш ли нещо за пиене?
Той бързо се взря в очите й. Погледът му се задържа за миг, а после се отмести към чашката за чай, която бе поставена на края на масата.
— Благодаря, но никак не си падам по питиета в торбички.
— Забележката ти никак не е духовита.
— Е, ти беше царицата на каламбурите в училище.
— Нямах предвид чай. Предлагам ти бърбън с вода.
— Благодаря, Марси. — В гласа му се прокраднаха сантиментални нотки. Благодареше й не само за питието, но и за доверието, което му гласуваше.
Тя се приближи към бара и отвори едно шкафче под него. Избра някаква бутилка от сравнително скромните си запаси и наля уиски в две чаши.
— Бърбънът едва ли ще има същия ефект като обезболяващите хапчета. Но пък човек не може да си седи пред огъня и да си сръбва хапчета, нали? — Тя весело се усмихна. — Лед?
— Не, само вода. — Благодари й, когато му подаде чашата. Марси събра на един куп документите, върху които беше работила, отново се настани в кожения фотьойл и сгъна крака под себе си. Кимна към каменната плоча на камината и го подкани да седне върху нея.
— И докато все още си прав, можеш да сложиш един пън в огъня. Така ще ми се отплатиш за питието.
Чейс сложи няколко цепеници в огъня, отпусна се на плочата с широко разтворени колене и се загледа в чашата, която стискаше в ръцете си.
— В джоба ми има чек за 573 долара и 62 цента. Всъщност затова и дойдох. Исках лично да се разплатя с теб и да ти благодаря за всичко, което направи за мен.
Тя сведе поглед.
— Вчера се държах много лошо. Просто си изпуснах нервите. Вбесих се, като те чух да казваш, че предпочиташ да беше умрял. Беше много глупаво от твоя страна, Чейс…
— Да, но го осъзнах едва след като ти си тръгна.
— Така че не е нужно да се безпокоиш за тези пари. Можеш да ги върнеш и по-нататък.
— По-нататък може и да нямам толкова пари. Ако не беше продала онази къща, сега нямаше да имам и пукната пара.
— Значи вече знаеш. И не се сърдиш? Лъки много се притесняваше.
Той кимна.
— Никога не съм смятал да живея в нея и напълно я бях забравил. До днес. — Чейс се поизправи на мястото си и се опита да се усмихне. — Така че ако днес имаш този чек, то е благодарение на способностите ти като добър търговец. — Извади чека от джоба на ризата си и й го подаде.
— Благодаря. — Дори не го погледна, за да види дали написаната там сума е точно толкова, колкото трябваше да бъде и го остави върху купчината с документи и книжа в края на масата. — За бързото ти оздравяване. — Вдигна чашата си и го погледна. Той мълчаливо вдигна своята. Бавно отпиха от питиетата си.
В продължение на няколко минути останаха мълчаливо заслушани в пращенето на огъня и в почукването на ледените кристалчета по стъклата, които гледаха към гората. Макар и останала без листа, гората беше гъста и тъмна. Стволовете на дърветата, прави и черни, приличаха на овъглени гигантски кибритени клечки, а очертанията им бяха леко замъглени от падащия дъжд.