— Разбирам — тихо каза тя.
— Оценявам предложението ти, но просто няма как да го приема.
— Има един начин. — Тя впи сините си очи в неговите. — Би могъл да се ожениш за мен.
Лъки остави телефонната слушалка и се обърна към жена си.
— Все още не отговаря.
Девън, застанала на вратата, която свързваше спалнята им с банята, се опита да го успокои.
— Това не означава, че е изчезнал отново.
— Но може да означава, че отново се е затворил в себе си.
— Не непременно.
— Не непременно, но вероятно.
— Не изпитваш особено доверие към по-големия си брат. — В гласа й се прокрадна лек укор.
— Е, посочи ми поне едно нещо, което е направил през изминалите две години, за да подсили доверието ми към себе си.
Девън рязко се обърна на босите си пети и влезе в банята, като затвори вратата след себе си толкова бързо, че едва не защипа ръба на нощницата си.
Разярен, Лъки тръгна след нея и рязко отвори вратата. Очакваше да я завари ядосана, но я намери да седи пред огледалото и спокойно да разресва тъмночервеникавата си коса. Красотата й веднага смекчи гнева му.
Девън нямаше равна на себе си, когато решеше да го ядоса, или пък да го успокои. Промените в настроението й следваха една след друга. А това правеше живота му по-интересен и точно затова я обичаше толкова много. Непредсказуемостта на Девън допълваше собствения му буен и променлив характер.
Обичаше я до полуда, но никак не обичаше моментите, в които тя бе безусловно права. А сега случаят бе точно такъв.
— Това, което казах, беше отвратително, нали?
— Хмм… — Не каза нищо повече. А това бе още едно нейно качество, което обожаваше — тя никога не му натякваше грешките. — Той се прибра у дома, Лъки.
— Беше принуден да го направи.
— И въпреки това едва ли му е било лесно.
— Не мисля, че си дойде с подвита опашка.
— Така ли? А аз пък съм убедена, че ръмжеше и се караше с нас, само защото се опитваше да прикрие смущението и радостта си, че отново си е у дома, заобиколен от всички, които го обичат.
— Може и така да е — отстъпи Лъки.
— Но нали днес е дошъл в офиса и е проявил интерес към бизнеса.
— Може да го е направил само за очи.
— Може. Но не ми се вярва. — Тя остави четката и отвори едно бурканче с нощен крем. Протегна ръка и започна бавно да втрива в кожата си ароматичния гел. — Струва ми се, че трябва да оправдаем Чейс поради липса на доказателства. Може би той най-сетне е започнал да оздравява.
— Надявам се…
Лъки взе бурканчето от ръцете й, загреба малко крем в пръстите си и започна да го размазва оттам, докъдето бе спряла. Свали пеньоара от раменете й, отмести презрамките на нощницата й, като непрекъснато масажираше кожата й, която бе толкова гладка, че изобщо не се нуждаеше от крем.
— Лори е много обнадеждена от завръщането му. Това само по себе си е достатъчно, за да ме накара да се радвам, че е тук. — Девън сведе глава и отмести косата си настрана, за да може да разтрие и врата й.
— Но мама не знае, че тази вечер пак се е запил някъде.
— Ти също не го знаеш със сигурност. Може да е навсякъде.
— Нощта не е особено подходяща за разходки.
— Дори да гуляе някъде, той е вече зрял мъж и е отговорен само пред себе си. — Погледна го през спуснатите си мигли. — Точно както правеше и ти преди време.
— Хмм — изсумтя той.
Привлечен от примамливия образ на жена си в огледалото, Лъки забрави за предмета на спора им. Нощницата й бе изрязана почти до зърната на гърдите й. Само с едно движение на ръката си той свали презрамките, нощницата се смъкна в скута й и откри целите й гърди.
Лъки протегна и двете си ръце, за да я погали. Дланите му милваха, докосваха, леко масажираха гърдите й. Когато те започнаха да се втвърдяват под изкусните му ласки, Лъки почувства желанието, което пулсираше в собственото му тяло.
— Какво каза лекарят днес? — тихо я попита той.
— Бебето и аз сме добре. — На устните й се появи замечтана усмивка. — Вече минаха цели пет месеца.
— Мислиш ли, че ще успеем още дълго да запазим тайната? — ръцете му се спуснаха към леко издутия й корем.
— Едва ли. Ако Лори не беше толкова притеснена заради Чейс, отдавна да е забелязала промяната в талията ми.